Луиз Пени - Убийствено студена

– Точно така е – кимна Емили. – Вие обичате хората.

– О, да, обожавам ги.

– Какво правеше Бог в онази кръчма?

– Пишеше на стената.

– Бог е писал на стената на кръчмата?

Ем се удиви, макар да не можеше да си обясни защо. Нейният Бог бе дошъл с пътен знак в ръка.

Гамаш кимна и си спомни побелелия рибар с хубави черти, преди да излезе от старата кръчма с мирис на море. Рибарят го погледна и се усмихна. Не с лъчезарната широка усмивка отпреди минути, а с топла и утешителна усмивка, сякаш разбираше и казваше, че всичко ще се оправи.

Инспекторът отиде при масата му и прочете написаното на стената. Извади бележника си, пълен с факти за смърт, убийства и скръб, и записа четирите кратки реда.

Знаеше какво трябва да направи. Не защото беше смел или добър човек, а защото нямаше друг избор. Трябваше да се върне в Монреал, в главното управление, и да реши случая „Арно“. От месеци знаеше, че трябва да го стори, и въпреки това бягаше от него, криеше се зад работата си. Зад труповете и важното благородно задължение да открива убийците, сякаш той бе единственият в службата, способен да ги разобличи.

Надписът на стената не му подсказа какво да направи. Гамаш вече го знаеше. Надписът му даде кураж да го направи.

– Но откъде сте сигурен, че сте сторили най-правилното? – попита Ем и Гамаш осъзна, че е казал мислите си на глас.

Сините ѝ очи бяха неподвижни и спокойни. Но нещо се беше променило. Разговорът като че ли вече имаше друга цел. В изражението на Емили личеше напрегнатост, която Гамаш не бе видял преди.

– Не знам. Дори сега не съм абсолютно сигурен. Мнозина са убедени, че съм сгрешил. Сигурно знаете. Не може да не сте прочели във вестниците.

Жената кимна:

– Попречили сте на комисар Арно и двамата му колеги да убият още хора.

– Попречих им да погубят себе си.

Главният инспектор ясно си спомняше онази среща. Тогава бе част от вътрешния кръг в Sûreté . Пиер Арно заемаше висок пост и бе много уважаван в службата, макар и не от него. Познаваха се още от постъпването си в полицията и никога не се бяха разбирали добре. Гамаш подозираше, че Арно го смята за слабак, а той от своя страна смяташе Арно за грубиян.

Когато стана ясно какво са направили той и двама от най-близките му служители, когато дори приятелите му вече не можеха да си затварят очите, Арно отправи една молба. Да не ги арестуват. Още не. Той имаше ловна хижа в района Абитиби, северно от Монреал. Щяха да отидат там и повече да не се върнат. Беше решено, че така ще е най-добре – за Арно, за съучастниците му, за семействата.

Всички се съгласиха.

С изключение на Гамаш.

– Защо ги спряхте? – попита Емили.

– Достатъчно хора бяха изгубили живота си. Беше време за правосъдие. Ние сме старомодна нация. – Погледна я и се усмихна. След кратка пауза продължи: – Мисля, че постъпих правилно, но понякога се питам дали е така. Аз съм като викториански проповедник. Винаги имам съмнения.

– Наистина ли?

Гамаш отново погледна огъня и се замисли. След малко каза:

– Пак бих постъпил така. Беше най-правилното решение. Поне за мен.

Обърна се към Емили отново и пак замълча за момент.

– Коя беше Ел, мадам?

– Ел ли?

Гамаш бръкна в чантата си и извади дървената кутия. Завъртя я, за да покаже буквите, залепени отдолу. Посочи буквата L.

– L, мадам Лонпре.

Макар и насочени към него, очите ѝ като че ли гледаха назад, в далечината.

Заледен път. Почти бяха стигнали до края.

81 Така е (фр.). – б. пр.

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

– Беше наша приятелка – каза Емили, без да отмества очи от тези на Гамаш. – Викахме ѝ „Ел“, тя се подписваше само с буквата L . – За първи път от дни се чувстваше абсолютно спокойна. – Живееше до нас. – Посочи къщичка със стръмен ламаринен покрив и миниатюрни капандури. – Роднините ѝ продадоха имота преди години и се изнесоха. След като Ел изчезна.

– Какво се случи?

– Беше по-малка от нас трите. Много добра, много мила. Деца като нея понякога стават жертва на тормоз. Другите хлапета знаят, че те няма да се защитят. Но никой не закачаше Ел. Тя като че ли стимулираше най-доброто у всеки. Беше ярка във всяко отношение. Грейнало дете. Когато влезеше някъде, сякаш слънцето изгряваше.

Ем още си я представяше – толкова прекрасна, че човек започва да ѝ завижда. Но може би и трите приятелки чувстваха, че толкова мил и добър човек не може да просъществува дълго. В Ел имаше нещо скъпоценно.

– Истинското ѝ име е било Елеонор, нали? – попита Гамаш, макар да беше сигурен в отговора.