Луиз Пени - Жестокият месец

Да се скрие.

Осъзна обаче, че ако го направи, угризенията за тази страхлива постъпка ще я измъчват до края на живота. Затова, когато часовникът показа девет без пет, стана (замаяна, сякаш наблюдаваше отстрани другиго), облече палтото си и излезе. Като зомби от черно-белите филми на Питър.

И се озова в черно-бял свят. Без улични лампи и светофари, след залез слънце Трите бора се забулваше в черно. Единствените светлини бяха звездите в небето и прозорците на къщите край селския площад, които тази нощ сякаш я предупреждаваха, умоляваха я да не ги изоставя, да не прави тази глупост.

В мрака се присъедини към останалите. Мирна, Габри, мосю Беливо, вещицата Жана – всички те се влачеха с усилие към прокълнатата къща на хълма, сякаш изгубили свободната си воля.

Сега Клара отново бе в онази стая. Погледна лицата, втренчени в мъждукащата свещ по средата на кръга, която се отразяваше в очите им като външен израз на страха, сковал душите им. И изведнъж си даде сметка колко заплашително може да е потрепването на свещта, ако тя е единствената сигурност, която имаш.

Одил и Жил седяха срещу нея заедно с Хейзъл и Софи.

Мосю Беливо беше до Клара, а Жана Шове – до Габри. Хотелиерът бе целият опасан с кръстове и еврейски звезди и с кроасан в джоба. Мирна специално попита за последното, защото ѝ приличало на нещо друго.

Кръгът не беше пълен. Един от столовете лежеше встрани, както бе паднал преди близо седмица. Седеше си там като надгробен паметник, макар че на мъждивата светлина приличаше на скелет с дървени крайници и хърбав гръб и хвърляше сенки по стената.

Навън бе спокойна и тиха нощ. Но имението „Хадли“ си имаше собствена атмосфера, собствен живот. Беше свят на стонове и поскръцвания, на тъга и въздишки. Къщата бе погубила още един живот, даже два, ако броим птичето, и отново беше гладна. Искаше още. Вътре беше като в гробница. Даже по-лошо, помисли си Клара, като в чистилището. Когато влезеха в тази къща, в тази стая, попадаха в небитието, някъде между живота и смъртта. В свят, където трябваше да бъдат осъдени и разделени.

От мрака изникна ръка, която хвана подобния на скелет стол. Арман Гамаш се присъедини към кръга. Поседя мълчаливо за момент. Наведен напред, облегнал лакти на коленете си, събрал широките си длани с преплетени като за молитва пръсти. Дълбоките му кафяви очи изглеждаха замислени.

Някой издиша шумно. Пламъчето на свещта затрептя от силата на освободеното напрежение.

Гамаш огледа всички. Когато стигна до Клара, задържа погледа си върху нея и се усмихна, но тя предположи, че всеки от присъстващите е останал с такова усещане. Почуди се как инспекторът винаги успява да накара времето да наруши собствените си правила. Знаеше, че и самото село Трите бора има подобно свойство – в него времето изглеждаше изменчиво.

– Това е трагедия на тайните – започна Гамаш. – История на проклятия, духове, злина, предрешена като добродетел. История на скрити и погребани неща. Погребани живи. Когато нещо, което не е съвсем умряло, бъде погребано, то рано или късно се завръща. Прокопава с нокти пръстта и излиза, разкапало се, вонящо. И гладно.

Направи кратка пауза и продължи:

– Точно това се е случило тук. Всеки в тази стая има тайна. Нещо, което иска да скрие. Нещо, което се е съживило преди броени дни. Когато полицай Лакост ми разказа за разговора си с мъжа на Мадлен, обстоятелствата около убийството започнаха да ми се изясняват. Той сравнил Мадлен със слънцето. Даващо живот, весело, ярко и красиво.

Осветените лица в кръга закимаха.

– Но слънцето също така пари. Изгаря и заслепява. – Гамаш отново се вгледа във всеки от тях поотделно. – Създава тъмни сенки. Кой може да оцелее близо до слънцето? Сетих се за Икар, красивото момче, което заедно с баща си направило криле, за да полетят. Бащата обаче го предупредил да не се приближава до слънцето. Но разбира се, Икар не послушал съвета му. Всеки, който има деца, ще разбере как се случват тези неща.

Погледна за миг Хейзъл. Лицето ѝ беше безизразно. Празно. Където преди имаше тревога, болка и гняв, сега нямаше нищо. Варварите бяха минали и опустошили всичко. Но не бяха посели мъка, помисли си Гамаш. Варварите, които Хейзъл толкова отчаяно се бе опитвала да не допуска в душата си, бяха оставили след себе си нещо много по-страшно. Бремето на самотата.

– Най-очевидният заподозрян е Софи. Горката Софи, както всички я наричате. Винаги наранена, винаги болна. Въпреки че нещата започнали да се подобряват след идването на Мадлен.