Луиз Пени - Жестокият месец

– Можеше да обясниш за плика – продължи Бребьоф. – Вътре едва ли е имало нещо важно. Какво даде на Даниел всъщност?

– Извинявай, Мишел, какво каза? – сепна се Гамаш.

– В плика, Арман. Какво имаше вътре?

– О, нищо особено.

– За бога, защо не му отговори тогава?

– Не каза „моля“ – усмихна се Гамаш.

Бребьоф се намръщи:

– Ти чуваш ли се какво говориш понякога? От всички съвети, които даваш на другите, някой влиза ли в дебелата ти глава? Защо пазиш тази тайна? Собствените ни тайни ни съсипват. Не го ли повтаряш постоянно?

– Има разлика между тайна и потайност.

– Въпрос на изразяване.

Вратата на асансьора се отвори и Бребьоф слезе. Събранието бе минало по-добре, отколкото се бе надявал. Гамаш почти със сигурност щеше да изхвърчи от квебекската полиция, но по-важното – щеше да е унизен и съсипан.

Арман Гамаш остана в асансьора, вкоренен като едно от дърветата на Жил Сандон. И ако дърводелецът беше там, щеше да чуе това, което никой друг не можеше – как Арман Гамаш крещи като дърво, което секат.

* * *

Ето, една тайна ви казвам.

Могъщите думи от посланието на свети Павел до коринтяните прозвучаха в главата на Гамаш. Бяха пророчески. За едно мигване на окото светът се промени. Сега ясно видя нещо, което е било скрито. Нещо, което никога не е искал да види.

Минал бе през гимназията в „Нотр Дам дьо Грас“ и хвана секретарката точно когато си тръгваше от работа. Сега седеше на паркинга с двете неща, които му бе дала. Списък на възпитаниците на училището и още един годишник. Жената се почуди защо, за бога, му трябват толкова много годишници, но Гамаш смотолеви някакво извинение и тя се смили. Хрумна му, че трябва да го накаже да напише сто пъти: „Няма да губя повече годишници.“

Само че годишниците не бяха изгубени. А откраднати. От някого, който бе учил с Мадлен и Хейзъл. И който искаше да запази самоличността си в тайна. Сега, когато прегледа списъка на възпитаниците и годишника, Гамаш разбра кой е крадецът.

Ето, една тайна ви казвам. Отново чу дрезгавия глас на Рут, когато четеше великолепния пасаж. Чу и друг глас. На Мишел Бребьоф. Обвиняващ, гневен. Собствените ни тайни ни съсипват.

Вярно беше, Гамаш го знаеше от личен опит. От всичко, което задържаме в себе си, най-вредни са тайните. Нещата, от които толкова се срамуваме, толкова се боим, че трябва да скрием дори от себе си. Тайните водят до самозаблуждение, самозаблуждението – до лъжи, а лъжите създават стена.

Тайните ни съсипват, защото ни разделят от другите хора. Правят ни самотни. Превръщат ни в уплашени, гневни и озлобени хора. Обръщат ни един срещу друг и в крайна сметка срещу себе си.

Всяко убийство почти винаги започва с тайна. Убийството е тайна, разпростряна във времето.

Гамаш се обади на Рен-Мари, Даниел, Ани и накрая – на Жан Ги Бовоар.

После запали колата и потегли. Докато караше, слънцето залезе и когато пристигна в Трите бора, вече беше нощ. На светлината на фаровете виждаше стотици подскачащи жаби, които се опитваха да пресекат пътя по незнайна причина. Гамаш намали, за да не ги сгази. А те скачаха пред фаровете, сякаш го приветстваха радостно. Изглеждаха досущ като жабите, нарисувани върху глупавите старомодни чинии на Оливие. За момент Гамаш се замисли дали да не купи няколко от тях, за да му напомнят за пролетта и танцуващите жаби. Но после си даде сметка, че вероятно няма да го направи. Не искаше нищо да му напомня за днешния ден.

– Извиках всички – каза Бовоар, когато Гамаш влезе в оперативната зала. – Ще дойдат. Сигурен ли сте, че искате да го направите така?

– Сигурен съм. Знам кой е убил Мадлен Фавро, Жан Ги. Изглежда ми най-правилно този случай, започнал с кръг, да направи пълен цикъл. Ще се съберем в имението „Хадли“ в девет тази вечер. И ще разкрием убиеца.

73 Франкьор цитира част от поемата на Йейтс „Второто пришествие“ (1920). – б. р.

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВА

Сърцето на Клара се бе качило в гърлото, китките, слепоочията. Цялото ѝ тяло пулсираше с неговия ритъм. Не можеше да повярва, че отново е в имението „Хадли“.

В мрака, осветен от нищо и никаква свещ.

Когато инспектор Бовоар се обади да каже какво иска Гамаш, Клара си помисли, че се шегува или е пиян. Че бълнува.

Той обаче говореше съвсем сериозно. Всички трябваше да се съберат в девет в имението „Хадли“. В стаята, където бе умряла Мадлен.

Цяла вечер Клара гледа как стрелките на часовника пълзят, отначало мъчително бавно, после – сякаш хукнаха да се надпреварват около циферблата. Не беше в състояние да се храни, а Питър я помоли да не ходи там. Накрая страхът надделя и тя се съгласи да си остане у дома. В малката им къща, до огъня, с хубава книга и чаша мерло.