Уилбър Смит - Пустинният бог

Бях планирал да напуснем Тива в последния ден на месец епифи, който винаги е бил късметлийски за мен. Когато обаче занесох на моята любима гадателка по изпражнения прясно гърне с отходните ми продукти, тя огледа приношението ми и след това ме предупреди, че датата, която съм избрал, е неподходяща и трябва да я избягвам извънредно внимателно.

Посъветва ме да отложа началото на пътуването за първия ден на мезори. Винаги съм смятал нейните предсказания за достоверни. Така че неохотно приех този съвет и изпратих предупреждение за отлагането на заминаването ни до всички, които трябваше да съпровождат кервана, включително и до принцесите.

След няма и час и двете нахлуха в дворцовите ми покои като буря, без покана или предупреждение. Техути водеше нашествието, но както винаги Беката решително подкрепяше по- голямата си сестра.

- Ама ти обеща, Тата! Как може да си толкова жесток и да развалиш цялото удоволствие, Тата? Та ние от цяла вечност очакваме това пътуване с нетърпение! Не ни ли обичаш вече?

Не съм слабак - в повечето случаи успявам да упражня желязната си воля, но не и срещу принцесите ми. Когато ме нападнат задружно, никой мъж не смее да им се противопостави - дори и аз.

На следващата сутрин, по ранина, прекосих Нил и препуснах по канала към Фараоновия монетен двор. Отивах там да предупредя Зарас за променената дата на заминаването ни, както настояха принцесите ми, и да се уверя, че преди да заминем, ще успее да достави последните десет торби със сребърни меми в съкровищницата на фараона в двореца.

С нас щяхме да носим сребро, което надхвърляше десет лаки - достатъчно да се построи флота от военни кораби и да се плати на цяла армия наемници. Все още хранех съмнения относно пренебрегването на съвета на гадателката ми и поставянето на голямо съкровище в опасност.

Когато влязох във Фараоновия монетен двор, там беше горещо и шумно като в ковачница. Огньовете на цеховете ревяха и дрънченето на чуковете ме оглуши.

Зърнах Зарас на отсрещната страна на работилницата. Беше се съблякъл по туника и размахваше бронзов чук, който вдигаше високо над главата си. Мускулестите му ръце бяха лъснали от пот, а потта се стичаше по бузите му и капеше от брадичката му. За младежа беше типично да не се сдържа да стои настрани, докато има работа за вършене. Въпреки високия си военен ранг се беше хвърлил чистосърдечно в черната работа по сеченето на монети.

Представляваше същинска наслада за окото. Не бях го виждал от няколко седмици и почти бях забравил колко близък ми беше станал по време на съвместната ни експедиция до Да- миета. Дори усетих остро пробождане на съжаление, че не смея да го взема за своя дясна ръка на дългото пътуване, което ни предстоеше до Вавилон и Кносос.

Зарас сигурно усети погледа ми върху себе си. Вдигна очи и ме забеляза. Захвърли чука, който иззвънтя на каменния под и с разтворени ръце ми се ухили през дима и пламъците на ковачницата.

Въпреки приятелството ни бях изненадан от топлотата, с която ме приветства и закрачи да ме посрещне.

- Мислех, че си ме забравил и си ме оставил тук да изгния, но трябваше да се досетя, че не е така! Човек като теб никога не оставя приятел! Лъснал съм бронята си и съм наточил меча си. Готов съм да потегля с теб, щом дадеш заповед за тръгване!

Бях изненадан и имах нужда от целия си самоконтрол, за да не избълвам отрицанието си или някаква друга грубост, с която да разкрия изумлението си.

- Не очаквах друго от теб - уверих Зарас и можех само да се надявам, че усмивката ми е убедителна. - Но откъде знаеше, че... - оставих думите многозначително недоизречени, преди да разкрия факта, че нямам и най-смътна представа за какво ми говори той.

- Тъкмо тази сутрин ординарец от военния съвет ми донесе заповедта. Но разбира се, знаех, че ще ме потърсиш! - Младежът се засмя отново и ме подсети колко приятен и искрен е смехът му. - Нямам друг високопоставен приятел!

- Чий печат беше на тази заповед, Зарас?

- Колебая се да изрека името на глас, но... - той се озърна потайно, преди да бръкне в кесията, която висеше на бедрото му, и извади малък свитък папирус, разгърна го грижливо и с голямо уважение ми го предаде.

Стреснах се като познах държавния знак, с който бе запечатан свитъкът.

- Фараонът? - Останах изумен, че фараонът лично ще се захване с подобен тривиален въпрос.

- Лично той - Зарас гледаше сериозно, докато разгъвах свитъка.

Заповедта беше кратка и еднозначна:

Незабавно се постави под прякото командване на почитаемия Тайта. Той ще издаде следващите команди, на които ще се подчиняваш без въпроси, под страх от смъртна заплаха.