Рене Ахдие - Гневът и Зората

Около сърцето си усети топло боцкане, сякаш кръвта се раздвижваше в изтръпнал крак. Топлината скоро се разпростря към раменете й и по ръката. Тя прокара пръсти към ръба на килимчето...

То се сви в ръката й сякаш беше живо.

Шахризад ахна шокирана, залитна настрани и се сви на кълбо.

- Какво стана? - стресна се Деспина, като коленичи край нея.

- Килимчето... то мръдна!

- Какво?

Шахризад се надигна на колене, а сърцето й биеше учестено.

- Гледай! - каза тя и отново сложи ръка върху старата тъкан. Задържа я, докато боцкащото усещане изпълни дланта й... а едно от крайчетата на килимчето се издигна от земята.

Деспина изпищя някаква ругатня и отскочи назад.

- Какво му има?

- Откъде да знам? - викна Шахризад.

- Направи го... я го направи пак.

Шахризад повтори действията си и друго ъгълче на килимчето се отдели от пода с лекотата на надигащ се облак.

Деспина я изгледа внимателно и дори предпазливо.

- Някога преди правила ли си нещо такова?

- Не! Това е от килимчето, не съм аз.

Деспина коленичи и сложи длани върху износената тъкан с цвят на ръжда. Изчака малко, но нищо не се случи.

- Не е просто от килимчето, Шахризад. И ти го правиш.

Шахризад захапа бузата си отвътре.

„Значи не знаеш. Тя все още спи в кръвта ти. "

Деспина изпуфтя раздразнено и притисна ръката на Шахризад върху килимчето. Когато краищата му затрептяха и се надигнаха от пода, Шахризад се опита да се измъкне, но Деспина не я пусна.

Скоро цялото килимче се издигна във въздуха на височината на раменете им - безтегловно, сякаш изтъкано от мечти. Момичетата дръпнаха ръцете си и то се зарея към мраморния под с грацията на падащо листенце от цвят.

- Леле - прошепна със страхопочитание Деспина, -това определено е хубав малък номер.

Тарик скочи от коня си в пустинята пред голямата, покрита с кръпки шатра на Омар ал Садик. Хвана юздите на жребеца си и го поведе към близкото корито с вода. Конят започна да пие, а огледалната повърхност се накъдри в концентрични кръгове около муцуната му. Тарик прокара длан по шията на великолепното животно.

Пътуването на връщане не беше никак леко.

Въпреки уверенията й, че е в безопасност, му беше почти невъзможно да напусне Рей и да остави Шахризад. Беше се съгласил неохотно с желанието й, но го направи с натежало и огорчено сърце. През последните пет дни Тарик беше яздил през надигнати от вятъра облаци от пясък и под палещото слънце, като водеше непрекъсната война с мислите си.

Как беше станало така?

Всичко му изглеждаше безсмислено. Момичето, което той познаваше, не беше способно на такова непостоянство. Момичето, което обичаше, беше твърде умно, твърде находчиво... твърде лоялно, за да бъде спечелено от едно чудовище. Особено от такова, убило най- добрата й приятелка.

Тази буря от мисли се вихреше из ума му и Тарик откри, че се връща отново и отново към най-очевидното нещо - всичко беше напълно безсмислено.

И затова се налагаше да бъде обяснено.

Тарик си спомни историите, които беше чувал за пленници, които губели волята си и се подчинявали доброволно на похитителите си. За затворници, които обиквали веригите. Преди никога не беше вярвал в подобна възможност, но това беше единственото смислено обяснение на поведението на Шахризад.

Тя не беше на себе си. Този дворец и този свят... онова чудовище беше отнело момичето, което Тарик обичаше, и я беше накарал да забрави всичко мило и свидно за нея.

Трябваше да я измъкне оттам. Скоро.

Пронизителният крясък на Зорая го откъсна от мислите му. Тарик й свирна и тя кацна на протегнатата манкала, нетърпелива до получи вечерната си порция храна. Беше потънал в грижи, но успя да се усмихне на сокола, като му подаде ивица изсушено месо.

- Нашият безименен сахиб се завърна! - обади се познат дрезгав глас зад него. - Макар че, ако слуховете са верни, той вече не е безименен.

Тарик се обърна и видя почернялото от слънцето лице на Омар ал Садик.

- Слухове?

Омар се усмихна широко и пролуката между зъбите му зейна.

- Така се получава при слуховете. Често пъти последни узнаваме кои са хората, дошли при нас.

Тарик затвори очи за миг. Този ексцентричен шейх си играеше с последните остатъци от търпението му.

- Носят се слухове за мен?

- За Белия сокол. Спасителя на Хорасан.

- За какво говориш? - въздъхна предпазливо Тарик.

- Не си ли чувал за него? Казват, че язди под знаме, украсено с герб бял сокол. Че иска да нападне град Рей и да свали злия халиф от престола - продължи Омар, а очите му проблясваха. - Излиза, че ти доста добре познаваш Белия сокол. Приятелите му го наричат