Рене Ахдие - Гневът и Зората

Шахризад се спря пред калиграфския надпис, като изучаваше сложните извивки и деликатната украса във всеки от щрихите на четката на художника. Многоцветните мастила се извиваха по пергамента и вдъхваха живот на думите по страницата.

Над нея бледа светлина се процеждаше през купола на голямото преддверие през прозорци около слънце от сребро и злато. Позлатените му лъчи се простираха през целия купол до девет корниза, като образуваха ореол от рафтове, които свързваха колони от кафяв мрамор от пода до тавана.

- Това съвсем не може да се разчете - оплака се Деспина, като надничаше иззад рамото на Шахризад.

- Мисля, че е още една любовна поема - усмихна се Шахризад.

- Какъв е смисълът да се научиш да пишеш толкова красиво, ако никой не може да разбере думите ти?

- Това е израз на чувство. Предполагам, че поемата е накарала художника да се чувства така.

- Значи тази поема го е направила неграмотен?

Шахризад се разсмя и лиричният звук се понесе към купола, като отекна от корнизите чак до камъка в краката им.

- Смееш се много високо, сякаш си единственият човек на света - коментира Деспина. Шахризад сбърчи нос.

- Това е интересно. Сестра ми казва нещо много подобно.

- Предполагам, че за теб няма особено значение какво казват другите.

- Защо? Да не предпочиташ да спра да се смея? -подразни я тя.

- Не - намеси се Халид, като влезе в голямото преддверие. - Аз не бих предпочел.

- Сайиди - поклони се Деспина.

Той й кимна.

- Не мога да говоря от името на Деспина. Но наистина се смееш твърде високо. И се надявам никога да не спреш да го правиш.

Деспина сведе брадичка към гърдите си, усмихна се и побърза да излезе от преддверието, без да каже и дума.

Шахризад се вгледа в Халид, като се бореше с надигащите се в нея чувства. Гърлото й се сви, а гневът й заплашваше да изригне в буря от думи, които той не заслужаваше да чуе.

Защото той не заслужаваше да знае най-съкровените й мисли. Най-истинските й желания.

Колко много я беше грижа за него. И колко малко значение трябваше да има това.

Дано тайните ти дадатутеха, Халид ибн ал Рашид.

Защото аз няма да го направя.

Шахризад надигна брадичка и се обърна да си върви.

Халид я хвана за лакътя, когато минаваше край него.

- Снощи почуках на вратата ти - започна той.

Сърцето й внезапно замря.

- Бях уморена - отвърна тя, без да го гледа.

- И ми беше ядосана - каза той меко.

Шахризад се обърна през рамо.

Той я огледа.

- Не. Побесняла.

- Пусни ме.

Халид дръпна ръката си.

- Разбирам защо. Бях небрежен и пропуснах да ти кажа за Ясмин. Извинявам се. Няма да се случи отново.

- Пропуснал си? - изсмя се Шахризад саркастично и се извърна към него. - Пропуснал?

- Аз...

- Знаеш ли колко глупашки изглеждах? Колко глупаво се почувствах?

Халид въздъхна.

- Тя искаше да те нарани и това, че виждам, че е успяла, ме притеснява.

- Била успяла? Ти нещастен безчувствен задник! Мислиш, че съм ядосана заради това, което тя направи? Защото танцува за теб? В името на всичко свято, Халид, как може да си едновременно толкова интелигентен и толкова непростимо глупав?

Той трепна от думите и.

- Шахризад...

- Това няма нищо общо с нея. Ти ме нарани, Халид ибн ал Рашид. Тайните ти - залостените врати, за които аз никога няма да получа ключ - ме нараняват - извика тя. - Ти ме нараняваш отново и отново и просто си тръгваш.

Болката й отекна из преддверието като смеха й, отекна от корнизите високо горе и в мрамора в краката им.

Халид изчака ехото да затихне и затвори очи с гримаса. Когато ги отвори, посегна към Шахризад.

Тя се дръпна.

Няма да плача. Не и заради теб.

Халид не й обърна внимание, сграбчи китките й с ръце и вдигна дланите й до лицето си.

- Ако искаш, ме удари, Шази. Прави каквото искаш. Но не ми нанасяй същата рана. Не си тръгвай.

Той сложи ръцете й от двете страни на челюстта си и плъзна пръсти по предмишниците й, като чакаше решението й.

Шахризад стоеше застинала, а между дланите й имаше маска от лед и камък.

Когато тя не направи нищо, Халид отмести един кичур коса от лицето й с докосване, което успокояваше, но и изгаряше.

- Съжалявам, джоонам. За тайните. За залостените врати. За всичко. Обещавам един ден да ти кажа. Но все още не. Повярвай ми, някои от тайните са на по-безопасно място, когато са зад ключалка - каза тихо той.