Робърт Галбрейт - Копринената буба

– Защото Оуен не смята, че е подчинен на същите закони като останалата част от обществото – отсече тя пресипнало. – Мисли се за гений, за enfant terrible. За него е въпрос на гордост да засегне някого. Има го за храбра и героична постъпка.

– Какво направихте с книгата, след като я прегледахте?

– Обадих се на Оуен – отговори тя и за миг затвори очи, явно с яд към себе си. – И му казах: „Да, много е добра“, след което накарах Рейф да махне проклетията от къщата ми, да направи две копия и да прати едното на Джери Уолдгрейв, редакторът на Оуен в „Роупър – Чард“, а другото... Бог да ми е на помощ... на Крисчън Фишър.

– Защо просто не изпратихте текста по имейл до офиса? – попита любопитно Страйк. – Нямахте ли го на флаш устройство?

Тя загаси цигарата си в пепелник, пълен с угарки.

– Оуен държи да използва старата си пишеща машина, на която написа „Грехът на Хобарт“. Не знам дали е поза, или чиста глупост. Той е забележително невеж в областта на технологиите. Може и да е опитал да използва лаптоп и да не е успял. Още един начин, по който успява да създаде затруднения.

– А защо изпратихте копия на двама издатели? – попита Страйк, макар вече да знаеше отговора.

– Защото Джери Уолдгрейв може да е истински светец и най-милият човек в издателския бизнес – отговори тя, като отпи още кафе, – но дори на него напоследък му се изчерпа търпението с настроенията на Оуен. Последният роман на Оуен от „Роупър – Чард“ имаше много ниски продажби. Та затова реших, че е разумно да се подсигурим.

– Кога осъзнахте за какво в действителност е книгата?

– Рано същата вечер – изграчи тя. – Рейф ми се обади. Беше изпратил двете копия и после прелистил оригинала. Обади ми се и ме попита: „Лиз, ти всъщност чела ли си това?“.

Страйк можеше да си представи с каква уплаха бледият млад асистент е направил обаждането, какъв кураж е изисквало, какви отчаяни обсъждания са водили с колежката насреща му, преди да стигне до решението.

– Трябваше да си призная, че не съм... или поне не подробно – измърмори тя. – Той ми прочете няколко отбрани откъса, които бях пропуснала, и...

Тя хвана ониксовата запалка и я щракна разсеяно, преди да вдигне поглед към Страйк.

– Изпаднах в паника. Позвъних на Крисчън Фишър, но бях директно препратена към гласова поща, затова му оставих съобщение, че изпратеният ръкопис е първа чернова, че не бива да го чете, че съм направила грешка и го моля да ми го върне колкото може по-бързо. После се обадих на Джери, но и с него не можах да се свържа. Беше ми казал, че заминава за уикенда, за да празнуват с жена му годишнината си. Надявах се да не е имал време да го чете, затова му оставих съобщение в същия дух като това до Фишър. После позвъних на Оуен.

Тя запали нова цигара. Широките й ноздри потръпнаха при вдишването, бръчките край устата й станаха по-дълбоки.

– Не успях да се накарам да изрека думите, но и да бях успяла, все едно. Тъй или иначе, обсеби говоренето, както само Оуен го може, напълно възхитен от себе си. Каза, че трябва да се срещнем за вечеря и да отпразнуваме завършването на книгата му. И тъй, навлякох някакви дрехи, отидох в „Ривър Кафе“ и зачаках. И ето че Оуен се появи. Дори не беше закъснял. Обикновено закъснява. Буквално се носеше по въздуха, толкова беше възторжен. Той искрено вярва, че е сътворил нещо храбро и прекрасно. Започнал бе да говори за филмова адаптация, преди да съм успяла да вмъкна и дума.

Когато издуха пушек през алените си устни, наистина придоби драконовско излъчване с блестящите си черни очи.

– Казах му, че написаното от него е долно, злобно и не подлежи на публикуване, а той скочи, събори стола и се разкрещя. След като ми нанесе и лични, и професионални обиди, заяви ми, че щом ми липсва храброст да го представлявам, сам ще си публикува романа. Щял да го пусне като електронна книга. После си тръгна с гръм и трясък и ме остави да платя сметката. Не че бе необичайно...

Емоциите я накараха да се разкашля още по-силно от преди. Страйк сериозно се уплаши, че може да се задуши. Понадигна се от стола, но тя му махна с ръка да не се намесва. Накрая, с лице, станало мораво, и насълзени очи, тя проговори с глас, грапав като шкурка:

– Сторих всичко по силите си да го изразя точно. Уикендът ми на морския бряг беше съсипан. Постоянно бях на телефона, опитвах се да се свържа с Фишър и Уолдгрейв. Пращах съобщение след съобщение, закотвена на проклетите скали при Гуитиън в опит да уловя сигнал...

– Нима сте от там? – попита Страйк леко изненадан, защото в изговора й не бе чул ехо от корнуолското си детство.