Робърт Галбрейт - Копринената буба

Когато най-сетне тя спря да кашля, той й подаде чашата с кафе, която беше налял.

– Благодаря – намусено промърмори тя.

– Значи, сте изоставили Куин? – попита той. – Казахте ли му го в деня, когато сте вечеряли заедно?

– Не си спомням – изграчи тя. – Нещата се нагорещиха много бързо. Оуен се изправи насред ресторанта, та да му е по-удобно да ми крещи, после изфуча навън и ме остави аз да плащам сметката. Ще откриете много свидетели на казаното от мен, ако проявявате интерес. Оуен се погрижи сцената да е съвсем публична.

Тя посегна за нова цигара, после се сети да предложи една и на Страйк. След като запали и двете, попита:

– Какво ви каза Крисчън Фишър?

– Не особено много – отвърна Страйк.

– И заради двама ви се надявам това да е истина – тросна се тя.

Страйк не каза нищо, само пушеше и отпиваше от кафето си, докато Елизабет чакаше с очевидната надежда да научи повече.

– Той спомена ли ви „Bombyx Mori“? – попита го.

Страйк кимна.

– Какво каза за нея?

– Че Куин е вкарал в книгата много хора, достатъчно небрежно замаскирани, че да бъдат разпознаваеми.

Настана наситена със заряд пауза.

– Надявам се Чард наистина да го съди. Това е идеята му да си държи устата затворена, а?

– Опитвахте ли се да се свържете с Куин, след като си излезе от... Къде всъщност вечеряхте? – попита Страйк.

– В „Ривър Кафе“ – отвърна тя. – Не, не съм го търсила. Не остана нищо за казване.

– И той не ви се е обаждал?

– Не.

– Според Лионора сте казали на Куин, че това е най-доброто, което е писал, а после сте променили мнението си и сте се отказали да го представлявате.

– Какво говори тя? Аз съвсем не това...

Настъпи най-тежкият й до момента пристъп на кашлица. Страйк изпита силно желание да измъкне насилствено цигарата от ръката й, докато тя се дереше с все сила. Най-сетне се успокои. Изпи наведнъж половин чаша горещо кафе, което, изглежда, й донесе облекчение. С по-укрепнал глас тя повтори:

– Съвсем не това казах. „Най-доброто, което е писал“, така ли го е предал на Лионора?

– Да. А вие какво всъщност казахте?

– Бях болна – изрече дрезгаво тя, като игнорира въпроса. – От грип. Не бях ходила на работа цяла седмица. Оуен позвънил в офиса да каже, че романът е завършен. Рейф му съобщил, че съм си вкъщи на легло, така че Оуен изпрати ръкописа по куриер на домашния ми адрес. Трябваше да стана, че да се разпиша за него. Абсолютно типично за Оуен. Бях с четирийсет градуса температура и едва стоях на крака. Книгата му беше завършена и се предполагаше, че трябва незабавно да я прочета.

Тя изгълта още кафе и добави:

– Метнах ръкописа на масичката в антрето и се върнах в леглото. Оуен започна да ми звъни буквално на всеки кръгъл час, за да ме пита какво мисля. През цялата сряда и четвъртък напълно ме изтормози... Никога преди не го бях правила за трийсет години работа – гракна тя. – Трябваше да замина същия уикенд. Очаквах пътуването с голямо нетърпение. Не исках да го отменям, още по-малко исках Оуен да ми звъни на всеки три минути, докато отсъствах. Така че... просто за да намеря мира от него... все още се чувствах ужасно... го изчетох по диагонал.

Тя всмукна дълбоко от цигарата си, изкашля се по навик, после се овладя и каза:

– Не ми изглеждаше по-лош от последните му два. Дори бележеше подобрение. Въведението беше доста интересно. Някои от метафорите му бяха завладяващи. Готическа приказка, мрачен вариант на „Напредъкът на поклонника“.

– Разпознахте ли някого в откъсите, които прочетохте?

– Образите изглеждаха в по-голямата си част символични – отговори тя с нотка на оправдаване, – особено автопортретът в стил житията на светците. Изобилие от перверзен секс. – Тя отново направи пауза, за да покашля. – Обичайната смесица, казах си... само че не четях внимателно, признавам си го с ръка на сърцето.

Той отгатваше, че тя не е от хората, свикнали да си признават грешките.

– Аз.. прелистих набързо последната една четвърт, местата, където пише за Майкъл и Даниъл. Погледнах края, видя ми се гротескно и малко глуповато... Ако не бях толкова болна, ако го бях прочела както трябва, естествено, щях да му кажа, че няма начин това да му се размине. Даниъл е особен човек, много докачлив... – Гласът й отново пресекна, ала решена да довърши изречението си, тя захриптя: – А Майкъл е най-противният... най-противният...

И отново се разрази кашлица.

– Защо господин Куин би се опитвал да издаде нещо, заради което неизбежно биха го съдили? – попита я Страйк, когато тя спря да кашля.