Робърт Галбрейт - Копринената буба

След петдесет страници Страйк измърмори „Врели-некипели!“, захвърли книгата настрани и подхвана мъчителния процес по заспиването.

Дълбокият и блажен ступор от предишната нощ му убягваше. Дъждът барабанеше по прозорците на мансардата му и сънят му бе неспокоен; объркани сънища с катастрофи запълниха нощта. Страйк се събуди на сутринта с остатъчно неприятно чувство, вкопчено в него като махмурлук. Дъждът още се лееше срещу прозореца му и когато включи телевизора, видя, че Корнуол е поразен от тежко наводнение; хората бяха блокирани в колите си или евакуирани от домовете си и сега се тълпяха в кризисните центрове.

Страйк грабна мобилния си телефон и набра номера, който му бе така добре познат, както собственото му отражение в огледалото, който през целия му живот бе символизирал за него сигурност и стабилност.

– Ало? – прозвуча гласът на леля му.

– Корморан е. Добре ли си, Джоун? Гледах новините.

– Засега за нас няма страшно, скъпи, положението е тежко по-нагоре по крайбрежието – отвърна тя. – Тук вали и има буря, но не може да се сравни с кошмара в Сейнт Остел. Ние самите току-що го гледахме по новините. Ти как си, Корм? От цяла вечност не си се обаждал. Тъкмо снощи си казвахме с Тед колко отдавна не сме те чували. Защо не дойдеш за Коледа, след като отново си сам? Какво ще кажеш?

Не му беше възможно нито да се облече, нито да затегне протезата си, докато държеше мобилния телефон. Тя говори в продължение на половин час, един неспирен поток със сведения за местни случки и внезапни нахлувания в личната територия, която той предпочиташе да остане незасегната. Накрая, след финална серия от въпроси за любовния му живот, дълговете и ампутирания му крак, тя го пусна да си върви по работата.

Страйк се появи в офиса закъснял, уморен и раздразнителен. Носеше тъмен костюм и вратовръзка. Робин се питаше дали той няма да иде на обяд с развеждащата се брюнетка след срещата си с Елизабет Тасъл.

– Чу ли новините?

– За наводнението в Корнуол ли? – попита Страйк, като включи чайника, защото първият му чай за деня беше изстинал по време на бъбренето на Джоун.

– Уилям и Кейт са се сгодили – съобщи Робин.

– Кои?

– Принц Уилям и Кейт Мидълтън – уточни Робин през смях.

– О – равнодушно отрони Страйк, – браво на тях.

Допреди няколко месеца и той бе сред редиците на сгодените. Не знаеше как се развива новият годеж на бившата му годеница, нито му беше приятно да се чуди кога ли щеше да приключи. (Естествено, нямаше да е, както приключи техният – с бузата на годеника одрана от годеницата, а със сватба, каквато той не би могъл да й осигури и която щеше да е повече в духа на предстоящата на Уилям и Кейт.)

Робин прецени, че е безопасно да прекъсне мрачното мълчание, чак след като Страйк беше изпил половин чаша чай.

– Луси се обади точно преди да дойдеш, за да ти напомни за вечерята по случай рождения ти ден в събота вечер и да пита имаш ли желание да заведеш някого.

Настроението на Страйк се понижи с още няколко степени. Съвсем беше забравил за вечерята в дома на сестра си.

– Ясно – мрачно изрече той.

– Имаш рожден ден в събота, така ли? – попита Робин.

– Не – каза Страйк.

– А кога е?

Той въздъхна. Не искаше торта, картичка или подаръци, но нейното изражение бе очаквателно.

– Във вторник – отвърна.

– На двайсет и трети?

– Да.

След кратка пауза му хрумна, че и той трябваше да й върне със същия интерес.

– А твоят кога е? – Колебанието й го притесни. – Боже мой, да не е днес?

Тя се разсмя.

– Не, мина вече. Девети октомври. Спокойно, беше събота – каза, все още усмихната заради виновното му изражение. – Не е, като да съм седяла тук цял ден в очакване на цветя.

Сега вече и той й се усмихна. С чувството, че трябва да й окаже повече внимание, задето бе пропуснал рождения й ден и никога не му бе дошло на ума да я попита кога е, добави:

– Хубаво, че с Матю още не сте определили датата. Поне няма да се застъпи с кралската сватба.

– О – промълви Робин и се изчерви. – Всъщност определихме датата.

– Определихте я?

– Да – потвърди Робин. – Осми януари. Нося ти покана – добави и забързано взе да рови из чантата си (дори не беше попитала Матю може ли да покани Страйк, но вече бе късно за това). – Заповядай.

– Осми януари? – избъбри Страйк, като пое сребристия плик. – Ами това е... кога?... След седем седмици.

– Да – каза Робин.

Настана кратка и странна пауза. Страйк не можеше да си спомни какво щеше да я накара да свърши; после се сети и докато говореше, потупваше плика в дланта си с делови жест.