Робърт Галбрейт - Копринената буба

– „Bombyx Mori“ – повтори Страйк, като се постара да не прозвучи нито въпросително, нито озадачено.

– Да, помислих, че Куин ме преследва, за да разбере дали все още има шанс да я издам. Такава постъпка е присъща за него, да накара жена си да ме търси. Но ако някой ще се докосне до „Bombyx Mori“ сега, това няма да съм аз. Малко издателство сме. Не можем да си позволим съдебни дела.

След като не спечели нищо с преструвките си, че знае повече, отколкото действително знаеше, Страйк смени тактиката.

– „Bombyx Mori“ последният роман на Куин ли е?

– Да – отвърна Фишър и сръбна от латето си, като следваше своя собствена нишка на мисли. – Значи, е изчезнал, а? Мислех си, че ще иска да се позавърти наоколо, та да гледа веселбата. Човек би казал, че в това е целият смисъл. Да не би да е изгубил кураж? Не ми се вярва такова нещо да се случи с Оуен.

– Откога издавате Куин? – попита Страйк.

Фишър го изгледа недоумяващо.

– Никога не съм го издавал! – възкликна той.

– Помислих, че...

– Имаше договор с „Роупър – Чард“ за последните си три книги... или бяха четири? Не, случи се следното. Преди няколко месеца срещнах на едно парти Лиз Тасъл, агентката му, и тя сподели с мен поверително – беше малко подпийнала – че не знае още колко ще го търпят „Роупър – Чард“. Подхвърлих, че ще се радвам да хвърля поглед на следващата му книга. Напоследък Куин е в категорията „толкова лош, та чак добър“, можехме да приложим по-нестандартна маркетингова стратегия. Все пак написа „Грехът на Хобарт“ – добави Фишър. – Това беше добра книга. Прецених, че още може да има нещо у него.

– Тя прати ли ви „Bombyx Mori“? – попита Страйк, като се движеше опипом и вътрешно се ругаеше, задето не беше разпитал Лионора Куин по-подробно предишния ден.

Така ставаше, като поемаш нов клиент, когато си три четвърти мъртъв от изтощение. Страйк бе привикнал да ходи на такива разговори по-информиран от събеседника си и сега се усещаше някак странно разголен.

– Да, тя ми прати екземпляр по-миналия петък – отвърна Фишър и усмивката му в стил „Пък“ стана още по-лукава. – Най-голямата грешка в живота на горката Лиз.

– Защо?

– Защото явно не я беше прочела както трябва или не чак до края. Два часа, след като текстът пристигна, получих паникьосано съобщение на гласовата си поща: „Крис, станала е грешка, изпратила съм ти погрешен ръкопис. Моля те, не го чети, а веднага ми го прати обратно. Ще бъда в офиса си да го приема“. Никога не бях чувал Лиз Тасъл такава в живота си. Обичайно е твърде стряскаща жена. Кара големи мъже да се разтреперват.

– И вие върнахте ли го?

– Не, разбира се. Прекарах почти цялата събота да го чета.

– И? – попита Страйк.

– Никой ли не ви е казал?

– Какво да ми е казал?

– Какво има вътре – посочи Фишър. – Какво е направил.

– А какво е направил?

Усмивката на Фишър помръкна. Той остави кафето на бюрото си.

– Бях предупреден от топадвокати в Лондон да не разкривам това – заяви.

– А кой е наел адвокатите? – попита Страйк. Когато Фишър не отговори, той настоя: – Някой различен от Чард и Фанкорт?

– Не двамата, само Чард – рече Фишър, паднал лесно в клопката на Страйк. – Макар че на мястото на Оуен аз повече бих се опасявал от Фанкорт. Може да бъде голям проклетник. Ужасно е злопаметен. Не ме цитирайте – побърза да добави.

– А този Чард, за когото говорите? – подпита Страйк, движейки се наслуки в полумрак.

– Даниъл Чард, президент на „Роупър – Чард“ – поясни Фишър с едва доловимо нетърпение. – Не разбирам как Оуен си е въобразявал, че ще му се размине, след като е извъртял такъв номер на човека, управляващ издателството му, но такъв си е Оуен. Най-монументално арогантният и самозабравил се негодник, когото познавам. Сигурно си е мислил, че може да обрисува Чард като... – Фишър млъкна и се засмя неловко. – Направо съм опасен за себе си. Накратко, учуден съм как дори Оуен е могъл да повярва, че такова нещо ще му се размине. Нищо чудно да се е стреснал, когато е осъзнал, че всички съвсем точно са схванали намека му, и затова е побягнал.

– Съдържанието е клеветническо, така ли? – попита Страйк.

– Това е малко сумрачна територия в литературата – коментира Фишър. – Ако кажеш истината чрез гротескни похвати... Аз, разбира се, въобще не твърдя, че нещата, които той пише, отговарят на истината – побърза да вметне. – Няма как буквално да са верни. Но всички са разпознаваеми; описал е доста хора, и то твърде сръчно... Всъщност напомня ранните творби на Фанкорт. Кървища колкото щеш и изобилства от мистериозен символизъм. На места не разбираш добре накъде бие, но искаш да знаеш какво има в торбата, какво има в огъня.