Робърт Галбрейт - Копринената буба

Кльощава тъмнокоса млада жена вдигна любопитен поглед към Страйк, когато мина покрай нея.

– Кафе? Чай? – предложи Фишър и покани Страйк в кабинета си, малка стая встрани от основното помещение, с приятен изглед към сънливата, потънала в мъгла улица. – Ще накарам Джейд да отскочи да купи.

Страйк отклони поканата, като обясни, че току-що е пил кафе, което бе истина, но се зачуди защо Фишър очевидно имаше предвид по-продължителна среща, отколкото според Страйк изискваха обстоятелствата.

– Тогава само едно лате, Джейд – подвикна Фишър през вратата, а към Страйк добави: – Заповядайте, седнете – и взе да обикаля библиотечните шкафове до стената. – Великанът Корморан не беше ли живял на планината Сейнт Майкълс?

– Да – каза Страйк. – Предполага се, че го е убил Джак. Онзи, дето се е прочул покрай бобеното зърно.

– Тук някъде беше – каза Фишър, докато все още оглеждаше рафтовете. – „Фолклорни приказки от Британските острови“. Имате ли деца?

– Не – отговори Страйк.

– О – промълви Фишър. – Е, тогава няма да си правя труда да я търся.

После се настани с усмивка на стола срещу Страйк.

– И тъй, разрешено ли ми е да попитам кой ви нае? Разрешено ли ми е да гадая?

– Моля, свободен сте да го сторите – отвърна Страйк, който по принцип никога не забраняваше някому да прави предположения.

– Или е Даниъл Чард, или Майкъл Фанкорт – отсече Фишър. – Познах ли?

Лещите на очилата му правеха очите му подобни на мъниста и силно фокусирани. Макар да не се издаде външно, Страйк бе стъписан. Майкъл Фанкорт беше много прочут писател, спечелил наскоро престижна литературна награда. Защо точно би се интересувал от изчезналия Куин?

– Боя се, че не – отвърна Страйк. – Беше Лионора, съпругата на Куин.

Фишър изглеждаше едва ли не комично озадачен.

– Съпругата му? – повтори безизразно. – Онази невзрачна женица, дето изглежда като Роуз Уест? Тя пък защо е наела частен детектив?

– Мъжът й е изчезнал. Няма го от единайсет дни.

– Куин е изчезнал? Но... но тогава...

За Страйк бе очевидно, че Фишър е очаквал разговор в съвсем различна посока и е нямал търпение да го проведе.

– Но защо ви е пратила при мен?

– Според нея знаете къде е Куин.

– Че откъде ще знам, по дяволите? – попита Фишър и изглеждаше искрено смаян. – Той не ми е приятел.

– Госпожа Куин чула на някаква забава как говорите на мъжа й за място за отдих на писатели...

– О – рече Фишър, – „Бигли Хол“, да. Но Оуен няма как да е там! – Той се разсмя и мигом заприлича на очилат Пък: веселост, подплатена с лукавост. – Оуен Куин не биха го пуснали там, ако ще и да им плати. По природа е скандалджия. А едната от жените, които държат имението, направо не може да го гледа. Написа отвратителна критика за първия й роман и тя никога не му я прости.

– Бихте ли ми дали телефонния номер там все пак? – помоли го Страйк.

– Имам го тук някъде – каза Фишър и измъкна мобилен телефон от задния джоб на джинсите си. – Ей сега ще им звънна...

И го направи, като постави мобилния телефон на бюрото помежду им и включи спикърфона, та и Страйк да чува. След цяла минута звънене се обади задъхан женски глас:

– „Бигли Хол“.

– Здравей, ти ли си, Шанън? Обажда се Крис Фишър от „Кръстосан огън“.

– О, здравей, Крис, как си?

Вратата на кабинета се отвори и кльощавото мургаво момиче от външния офис влезе, остави чаша лате пред Фишър и без да каже нито дума, отново се оттегли.

– Шан, обаждам се – заговори Фишър, след като вратата се затвори – да проверя дали Оуен Куин не е отседнал при вас. Да е идвал случайно там?

– Куин?

Дори при тази единична сричка, идваща отдалече с метален звук, антипатията и презрението на Шанън отекнаха в пълната с книги стая.

– Да, не си ли го виждала?

– Не съм от година, че и повече. Защо? Да не е намислил да идва тук? Никак няма да е добре дошъл, казвам ти.

– Няма страшно, Шан, мисля, че жена му се е объркала нещо. Пак ще се чуем скоро.

Фишър пресече думите й за сбогуване, нетърпелив да се върне към разговора със Страйк.

– Видяхте ли? – разпери ръце. – Казах ви. Не би могъл да отиде в „Бигли Хол“, дори да го иска.

– Не можахте ли да го кажете на съпругата му, когато ви се е обаждала?

– А, затова, значи, не спираше да звъни? – рече Фишър и по изражението му се видя, че е намерил обяснението. – Аз мислех, че Оуен я кара да ме търси.

– Защо ще кара жена си да ви търси?

– Е, хайде де – подхвърли ухилен Фишър и когато Страйк не му се усмихна в ответ, изсмя се кратко и отвърна: – Заради „Bombyx Mori“. Казах си, че е типично за Куин да накара жена си да ми се обади, че да ме преслуша.