Робърт Галбрейт - Копринената буба

„Ексмаут Маркет”, ЕС1

– Защо иска той да се среща с мен? – попитал я бе Страйк изненадан. – Трябваше ми само адреса на писателския хотел, за който е разправял на Куин.

– Знам – отвърна Робин, – това му казах и аз, но той много се развълнува от перспективата да те види. Каза, че е свободен утре в девет и не приема отказ.

„С какви игрички се захванах и аз?“, рече си подразнен Страйк, докато се взираше в бележката.

В умората си сутринта бе се оставил настроението му да вземе надмощие и пропъди платежоспособен клиент, който можеше да го препоръча и на други от същия калибър. После бе позволил на Лионора Куин да му извие ръцете и да бъде приета като клиент срещу крайно съмнително обещание за плащане. Сега, когато тя не се намираше пред него, беше му трудно да си възстанови смесицата от съжаление и любопитство, която го бе подтикнала да се заеме със случая й. В студената тишина на таванската стая съгласието му да намери нацупения й съпруг му изглеждаше донкихотовско и безотговорно. Не целеше ли изплащането на дълговете му възможност да си осигури свободно време: съботен следобед на стадион „Емирейтс“, излежаване в неделя? Най-после печелеше пари след почти неспирна работа в продължение на месеци и привличаше клиенти не благодарение на кратката медийна шумотевица около него, а на по-тихото предаване от уста на уста. Толкова ли не можа да изтърпи Уилям Бейкър още три седмици?

И за какво точно, запита се Страйк, като отново погледна написаната на ръка бележка от Робин, толкова се беше развълнувал този Крисчън Фишър, че да иска да се срещнат лично? Дали заради самия Страйк като детектива, разрешил случая с Лула Ландри, или (още по-зле) като син на Джони Рокъби? Трудно бе да измериш степента на собствената си популярност. Страйк бе предположил, че лумналата неочаквана слава вече избледняваше. Беше много бурна, докато траеше, но обажданията по телефона от журналисти бяха замрели още преди месеци и почти от толкова време той не бе чувал името си в неутрален контекст, нито пък това на Лула Ландри. Непознатите отново правеха онова, което бяха правили през по-голямата част от живота му: наричаха го с някаква вариация на „Камерън Стрик“.

От друга страна, може би издателят знаеше нещо за изчезналия Оуен Куин, което бе нетърпелив да сподели със Страйк, но пък бе необяснимо защо в такъв случай бе отказал да го съобщи на съпругата на Куин.

Втория ангажимент Робин бе записала под този с Фишър:

Четвъртък, 18 ноември, 18:30 ч., „Кингс Армс“,

Роупъл Стрийт 25, SE1

Страйк знаеше защо бе упоменала и датата: този път беше решена – дали беше третият, или четвъртият им опит? – той и годеникът й най-сетне да се срещнат и запознаят.

На непознатия счетоводител сигурно не му се вярваше, но Страйк бе благодарен за самото съществуване на Матю и за пръстена със сапфири и диамант, който искреше на средния пръст на Робин. Матю май беше пълен дръвник (Робин дори не подозираше колко точно си спомня Страйк всяка забележка, подхвърляна от нея по повод годеника й), ала поставяше полезна бариера между Страйк и момичето, което иначе би могло да наруши равновесието му.

Страйк не бе успял да се опази от топли чувства към Робин, която бе останала редом с него в най-трудните му мигове и му бе помогнала да обърне съдбата си в своя полза; нито, при положение че притежаваше нормално зрение, можеше да избегне факта, че тя е жена с великолепна външност. Той гледаше на годежа й като на способ за спиране на тънка, но непрестанна струя течение, която би могла, ако не бъде овладяна, да бликне по-силно и да смути душевния му комфорт. Страйк вярваше, че се възстановява след дълга и бурна връзка, приключила, както бе и започнала – с лъжи. Нямаше никакво желание да променя статуса си на необвързан, защото му носеше спокойствие и удобство, и успешно бе избягвал в продължение на месеци всякакви емоционални обвързвания въпреки опитите на сестра му Луси да го запознава с жени, дето му звучаха като отчаяни нещастници от сайт за запознанства.

Разбира се, възможно беше, след като Матю и Робин се оженеха, Матю да се възползва от засилените си позиции, за да убеди съпругата си да напусне работата, която несъмнено той не одобряваше за нея (Страйк правилно бе интерпретирал колебанията и уклончивостта на Робин по този въпрос). Ала Страйк бе убеден, че Робин би му казала, ако датата за сватба вече бе определена, така че засега той приемаше подобна опасност за далечна.

След още една огромна прозявка сгъна вестника и го метна върху стола, като насочи вниманието си към телевизионните новини. Единственото лично разточителство, което си бе позволил, откакто се нанесе в мъничката мансарда, беше сателитната телевизия. Малкият му портативен телевизор сега беше поставен върху приемник „Скай“ и картината, вече независима от паянтовата стайна антена, беше ярка и контрастна, а не на снежинки. Кенет Кларк, секретарят по правосъдието, обявяваше планове за съкращаване на триста и петдесет милиона лири от бюджета за правна помощ. Страйк гледаше през мъглата на умората си как руменият шкембест мъж обясняваше пред Парламента, че желанието му е „хората да се откажат да прибягват до адвокати при всеки проблем, а вместо това да бъдат насърчени да търсят по-подходящи методи за разрешаване на споровете“.