Робърт Галбрейт - Копринената буба

– Да, не го вдига. Никога не го прави, когато хукне така. Веднъж метна телефона си през прозореца на колата – добави отново с онази нотка на гордост от независимия дух на съпруга си.

– Госпожо Куин – каза Страйк, чийто алтруизъм по необходимост си имаше своите граници въпреки казаното на Уилям Бейкър. – Ще бъда откровен с вас. Не вземам евтино.

– А, нищо – отвърна Лионора невъзмутимо. – Лиз ще плаща.

– Лиз?

– Лиз... Елизабет Тасъл. Агентката на Оуен. Нейна е вината, че той замина. Може да приспадне сумата от комисионата си. Той е най-добрият й клиент. Веднъж щом се усети какво е направила, ще иска той да се върне, и още как.

Страйк не придаваше толкова тежест на това уверение, за разлика от Лионора, която изглеждаше напълно убедена. Сложи три бучки захар в кафето си и го изгълта, като се чудеше как е най-добре да процедира. Донякъде му беше мъчно за Лионора Куин, която явно бе свикнала на лошите настроения, нападащи мъжа й периодично, примирено приемаше, че никой не си прави труда да й връща обажданията, и бе уверена, че за единствената помощ, на която можеше да разчита, трябваше да се плати. Ако се оставеше настрана леката й ексцентричност, тя излъчваше свежа искреност и почтеност. И въпреки това той беше безмилостен в решението си да поема само материално изгодни случаи, откакто бизнесът му бе ненадейно стимулиран. Малцината, които бяха идвали при него с техните истории на житейски несгоди с надеждата, че личните му затруднения (подробно описани и преувеличени в пресата) ще го предразположат да им помогне безплатно, си бяха тръгвали разочаровани.

Ала Лионора Куин, която изпи своя чай също тъй бързо, както Страйк кафето си, вече се бе изправила, сякаш се бяха споразумели за условията и всичко беше договорено.

– Ще тръгвам – каза тя. – Не ми се ще да оставям Орландо задълго. Тъгува за татко си. Казах й, че отивам при един човек, който ще го намери.

Наскоро Страйк беше помогнал на няколко заможни жени да се отърват от съпрузите си, работещи в Сити, които след финансовата криза бяха станали далеч по-малко желани за тях. Някак го привличаше перспективата за разнообразие да върне мъж при съпругата му.

– Добре – каза той, прозя се и бутна бележника си към нея. – Ще ми трябва контакт с вас, госпожо Куин. Снимка на мъжа ви също би ми била полезна.

Тя написа адреса и телефона си със закръглен по детски почерк, но като че се изненада, задето й искаше снимка.

– Че за какво ви е снимка? Той е в хотела за отдих на писатели. Вие просто накарайте Крисчън Фишър да ви каже къде се намира.

Вече беше излязла през вратата, преди Страйк, уморен и изтръпнал, да успее да се надигне зад бюрото си. Чу я да казва бодро на Робин „Благодаря за чая“, после стъклената външна врата се отвори и затвори и новата му клиентка вече я нямаше.

4

Рядкост е да имаш находчив приятел.

Уилям Конгрийв,

Двойна игра

Страйк се отпусна на канапето във външния офис. То беше почти ново, бе се охарчил сериозно за него, тъй като беше счупил предишното, което беше от първоначалното обзавеждане на офиса. Тапицирано с изкуствена кожа, която му се видя елегантна в шоурума, то издаваше шумове, подобни на пръдня, ако човек не улучеше правилната посока на движение по него. Асистентката му – висока, със съблазнителни извивки, сияеща кожа и блестящи сиво-сини очи – го разглеждаше изпитателно над чашата си с кафе.

– Изглеждаш ужасно.

– Цяла нощ измъквах подробности за един пер в сферата на сексуалните извращения и финансовите злоупотреби от истерична жена – поясни Страйк с гигантска прозявка.

– Лорд Паркър? – ахна Робин.

– Същият – отвърна Страйк.

– И той...?

– Спял е с три жени едновременно и пращал милиони в офшорни банки – каза Страйк. – Ако имаш здрав стомах, може да разгърнеш „Нюз ъв дъ Уърлд“ тази неделя.

– Как узна всичко това, за бога?

– От познат на познат – отвърна лаконично Страйк.

Отново се прозя, и то толкова широко, та изглеждаше болезнено.

– Трябва да идеш да си легнеш – заяви Робин.

– Да, трябва – съгласи се Страйк, но не помръдна.

– Нямаш нищо до срещата с Гънфри в два следобед.

– Гънфри – въздъхна Страйк и се зае да разтрива очните си ябълки. – Защо всичките ми клиенти са дрисни?

– Госпожа Куин не изглеждаше дрисня.

Той й отправи помътен поглед през дебелите си пръсти.

– Откъде знаеш, че съм поел случая й?

– Сигурна бях, че ще го поемеш – отвърна Робин и не успя да прикрие усмивката си. – Тя е твоят тип.