Робърт Галбрейт - Копринената буба

– Да, опитах се. Обаждах му се всеки ден в продължение на цяла седмица. Твърдяха, че му предали съобщението ми и щял да ми се обади, но не го направи. Според мен Оуен му е поръчал да не казва къде е. Но вие ще успеете да получите адреса от Фишър. Знам, че си разбирате от работата – каза тя. – Вие разрешихте случая с Лула Ландри, а полицията никога нямаше да се справи.

Само осем месеца по-рано Страйк бе имал един-единствен клиент, бизнесът му не вървеше и перспективите му бяха отчайващи. И тогава бе доказал удовлетворително за Кралската прокуратура, че млада жена, ползваща се с голяма известност, не се е самоубила, а е била блъсната от балкона си на четвъртия етаж, което бе довело до смъртта й. Последвалата публичност му доведе поток от клиенти; в продължение на няколко седмици той беше най-прочутият частен детектив в метрополиса. Джони Рокъби се беше смалил до бележка под линия в личната му история; самият Страйк на свой ред си беше спечелил име в обществото, впрочем име, което повечето хора бъркаха...

– Аз ви прекъснах – заговори той, като се мъчеше с всички сили да се залови за нишката на мислите си.

– Така ли?

– Да – потвърди Страйк. – Казахте: „И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и...“.

– О, да – кимна тя. – Случва се нещо странно, откакто го няма.

– И какво е това странно нещо?

– Лайно – отвърна тя с нормален разговорен тон. – През процепа на пощенската ни кутия.

– Някой е пъхнал изпражнение през процепа на пощенската ви кутия? – уточни Страйк.

– Да.

– След изчезването на мъжа ви?

– Да. Кучешко творение – каза Лионора и на Страйк му отне част от секундата да се ориентира, че се отнасяше за изпражнението, а не за мъжа й. – Случи се вече три или четири пъти, през нощта. Никак не е приятно да намериш нещо такова сутрин. А и на вратата дойде някаква жена, много особена.

Тя замълча в очакване Страйк да я подкани. Като че й харесваше да бъде разпитвана. На мнозина самотни хора, както Страйк добре знаеше, им беше приятно да са във фокуса на нечие изострено внимание и се мъчеха да удължат непривичното за тях изживяване.

– Кога дойде тази жена на вратата?

– Миналата седмица. Попита за Оуен и като казах, че го няма, тя рече: „Предайте му, че Анджела умря“, и си тръгна.

– И вие не я познавате?

– Не бях я виждала преди.

– А познавате ли някоя Анджела?

– Не. Но понякога жени почитателки му поднасят какви ли не щуротии – допълни тя, внезапно придобила войнствен вид. – По едно време някаква му пишеше писма и му пращаше снимки, на които беше облечена като една от героините му. Някои от жените, които му пишат, си въобразяват, че ги разбира, заради книгите му. Глупаво, нали? Че там всичко е измислица.

– Много ли от почитателите на мъжа ви знаят къде живее?

– Не – отвърна Лионора. – Но тази може да му е била студентка. Той преподава писателско майсторство от време на време.

Вратата се отвори и влезе Робин с поднос. След като постави черно кафе пред Страйк и чай пред Лионора Куин, тя отново се оттегли и затвори вратата зад себе си.

– Това ли са всички странни неща, които се случиха? – попита Страйк Лионора. – Изпражнението през вратата и жената, която е дошла у вас?

– И още мисля, че ме следят. Високо тъмнокосо момиче със заоблени рамене – съобщи Лионора.

– И това е различна жена от другата, която...?

– Да, онази, която дойде у дома, беше трътлеста. С дълга червена коса. Тази е тъмнокоса и някак прегърбена.

– Сигурна ли сте, че ви следеше?

– Да, така мисля. Виждала съм я зад себе си вече два-три пъти. Не е местна, не съм я виждала преди, а живея в „Ладброук Гроув“ вече над трийсет години.

– Добре – бавно изрече Страйк. – Казахте, че мъжът ви бил разстроен. Какво се случи да го разстрои?

– Имаше голям скандал с агентката си.

– Знаете ли за какво?

– За последната му книга. Лиз... това е неговата агентка, му каза, че е най-доброто, което някога е писал, а ден по-късно го изведе на вечеря и му заяви, че не подлежи на публикуване.

– Защо си е променила мнението?

– Питайте нея – тросна се Лионора и за пръв път показа гняв. – Естествено, че беше разстроен след това. Всеки на негово място щеше да е. Работи над тази книга две години. Върна се у дома побеснял, влезе в кабинета си, награби всичко...

– Кое точно награби?

– Ръкописа на книгата, бележките по нея, всичко, ругаеше като бесен и ги натика в чанта. После излезе и повече не го видях оттогава.

– Той има ли мобилен телефон? Опитвахте ли се да му звъните?