Робърт Галбрейт - Копринената буба

– Не сте приключили...

– С вас обаче приключи – намеси се Лионора Куин.

– Ще млъкнеш ли, глупава жено... – подзе Уилям Бейкър, после внезапно отстъпи назад в мига, когато Страйк направи крачка напред.

Никой не казваше нищо. Бившият армейски офицер сякаш изведнъж заемаше два пъти повече пространство, отколкото няколко секунди по-рано.

– Идете да седнете в моя кабинет, госпожо Куин – тихо каза Страйк.

Тя стори каквото й поръча.

– Мислите ли, че й е по джоба да ви плати? – изрече подигравателно оттеглящият се Уилям Бейкър, вече с ръка на дръжката на вратата.

– Хонорарът ми подлежи на договаряне – поясни Страйк и допълни: – Ако харесам клиента.

Той последва Лионора Куин в кабинета си и тръшна вратата зад себе си.

3

...оставен сам да мъкна на плещите си тези злини...

Томас Декър,

Благородният испански войник

– Той е с десни убеждения, нали? – коментира Лионора, когато се настани на стола пред бюрото на Страйк.

– Да – потвърди Страйк и се отпусна тежко насреща й. – Така е.

Въпреки почти лишеното й от бръчки с хубав тен лице и бистри бледосини очи, тя изглеждаше около петдесетгодишна. Тънката й прошарена коса беше прибрана с две пластмасови гребенчета и тя примигваше към него през старомодни очила с прекалено големи пластмасови рамки. Палтото й, макар и чисто, трябва да бе купено през осемдесетте години. Беше с подплънки и големи пластмасови копчета.

– Значи, сте тук по повод съпруга си, госпожо Куин?

– Да – потвърди Лионора. – Той изчезна.

– От колко време го няма? – попита Страйк и механично се пресегна за бележник.

– От десет дни – отвърна Лионора.

– Бяхте ли в полицията?

– Не ми трябва полицията – отвърна нетърпеливо, сякаш й беше дошло до гуша да го обяснява на хората. – Веднъж преди им се обадих и всички ми бяха ядосани, защото той бил у приятел. Оуен просто се отплесва понякога. Той е писател – добави, сякаш това обясняваше всичко.

– И преди ли е изчезвал?

– Емоционален е – каза тя с унило изражение. – Вечно зачезва, но все пак минаха десет дни. Знам, че е разстроен, ала имам нужда от него у дома. И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и...

– Орландо? – повтори Страйк и умореното му съзнание се насочи към курортния град във Флорида.

Не разполагаше с време да пътува до Америка, а и Лионора Куин с античното й палто нямаше вид да може да му купи билет до там.

– Орландо, дъщеря ни – поясни Лионора. – Нужно е някой да я наглежда. Оставих една съседка при нея, докато съм тук.

На вратата се почука и се показа яркозлатистата глава на Робин.

– Желаете ли кафе, господин Страйк? А вие, госпожо Куин?

След като дадоха поръчките си на Робин и тя се оттегли, Лионора каза:

– Няма да ви отнеме много време, защото мисля, че знам къде е, само не мога да се сдобия с адреса, а никой не отговаря на обажданията ми. Минаха десет дни – повтори тя – и той ни е нужен у дома.

На Страйк му се видя голямо разточителство да се прибягва до частен детектив при такива обстоятелства, особено с оглед на бедността им, която външността й подсказваше.

– Ако опира до едно телефонно обаждане – внимателно рече той, – нямате ли приятелка, или...

– Една не може да свърши това – отсече тя и той се усети някак прекомерно разчувстван (изтощението понякога го правеше уязвим емоционално) от косвеното й признание, че има едничка приятелка на света. – Оуен им е поръчал да не казват къде е. Нужен ми е мъж да го свърши – изрече простичко. – Да ги накара да кажат.

– Името на съпруга ви е Оуен, така ли?

– Да – отвърна тя. – Оуен Куин. Авторът на „Грехът на Хобарт“.

Нито името, нито заглавието говореха нещо на Страйк.

– И мислите, че знаете къде е той?

– Да. Бяхме на една забава с много издатели и хора от тези среди. Той не искаше да ме води, но му казах: „Намерила съм детегледачка. Идвам и толкоз“. Там чух Крисчън Фишър да разправя на Оуен за това място, където писателите отивали за отдих. После попитах Оуен: „Какво е това място, за което ти говореше?“. А Оуен отвърна: „Няма да ти кажа, нали тъкмо в това е смисълът, да се откъснеш от жена и деца“.

Тя едва ли не подканваше Страйк да се присъедини към съпруга й в присмеха над нея, горда, каквито биваха понякога майките, с наглостта на детето си.

– Кой е Крисчън Фишър? – осведоми се Страйк, като правеше усилия да се съсредоточи.

– Издател. Млад, модерен мъж.

– Не се ли опитахте да позвъните на Фишър и да го попитате за адреса на мястото за писателски отдих?