Робърт Галбрейт - Копринената буба

– Господин Страйк е тук, Лиз.

Раздаде се шумен лай, последван от дълбока човешка кашлица, сякаш излизаща от гърдите на стар миньор.

– Хвани го – изрече пресипнал глас.

Вратата към кабинета на агентката се отвори и се видяха Рейф, хванал здраво за нашийника стар, но очевидно още буен доберман пинчер, и висока, набита жена на около шейсет години с едри, безкомпромисно некрасиви черти на лицето. Геометрично съвършената късо подстригана стоманеносива коса, черният костюм със строга кройка и яркочервеното червило й придаваха излъчване за замах и енергичност. От нея се носеше аурата на величествено достойнство, което замества сексуалната притегателност у успелите по-възрастни жени.

– Най-добре го изведи навън, Рейф – каза агентката, приковала маслиненотъмните си очи към Страйк. Дъждовните струи все така биеха в прозорците. – И не забравяй пликчетата за акото, днес е малко разхлабен. Заповядайте, влезте, господин Страйк.

С крайно недоволен вид помощникът й потътри едрото куче с глава на същински Анубис навън от кабинета. Докато Страйк и доберманът се разминаваха, раздаде се енергично ръмжене.

– Кафе, Сали – изстреля команда агентката към стреснатото момиче, което скри гъбата, скочи иззад бюрото си и изчезна през една врата зад него.

Страйк се надяваше, че старателно ще измие ръцете си, преди да приготви кафето.

Задушният кабинет на Елизабет Тасъл беше концентриран вариант на външното помещение: вонеше на цигари и старо куче. Под бюрото й бе разположено легло за животното, тапицирано с туид; по стените се мъдреха стари снимки и репродукции. Страйк разпозна мъжа на една от най-големите: сравнително известен възрастен автор на илюстровани детски книжки, на име Пинкълман, за когото не беше сигурен дали е още жив. След като отправи към Страйк безмълвен жест да седне на стола срещу нея, от който той първо трябваше да махне купчина вестници и стари броеве от „Букселър“, агентката извади цигара от кутия на бюрото си, запали я с ониксова запалка, вдиша дълбоко и веднага подхвана продължителна, дълбока и свиреща кашлица.

– И тъй – изграчи, когато пристъпът утихна и тя се върна на кожения стол зад бюрото си, – разбрах от Крисчън Фишър, че Оуен отново разиграва прочутия си номер с изчезването.

– Точно така – потвърди Страйк. – Изчезнал е същата вечер, след като двамата сте се скарали заради книгата му.

Тя заговори, ала думите й мигом бяха спрени от нова кашлица. Ужасни раздиращи звуци излизаха дълбоко от гръдния й кош. Страйк изчака в мълчание пристъпът да отмине.

– Зле звучите – отбеляза, когато тя се накашля, и колкото и да не беше за вярване, отново дръпна яко от цигарата си.

– Грип – прегракнало обясни тя. – Не мога да се отърся от него. Кога дойде Лионора при вас?

– Онзи ден.

– Може ли да си позволи хонорара ви? – изхриптя. – Не ми се вярва човек, разрешил случая „Ландри“, да взема евтино.

– Госпожа Куин предположи, че вие ще ми платите – уведоми я Страйк.

Грапавите бузи поаленяха, а тъмните очи, влажни от толкова кашляне, се присвиха.

– Може да се върнете право при Лионора – гърдите й се завълнуваха под елегантното черно сако, докато тя потискаше нов порив за кашлица – и да й предадете, че няма да дам и пени да върна онзи никаквец. Той вече не ми е... не ми е клиент. Кажете й... кажете й...

Бе нападната от нова гигантска експлозия от кашлица.

Вратата се отвори и влезе слабата асистентка, натоварена с тежък дървен поднос, отрупан с чаши и пособия за кафе. Страйк се изправи да го поеме от нея; по бюрото нямаше място за подноса. Момичето направи опит да разчисти пространство и в нервността си събори купчина листове.

Последва гневен жест от кашлящата агентка и отпратеното момиче уплашено изприпка навън от кабинета.

– Некадърна... малка... – просвистя Елизабет Тасъл.

Страйк постави подноса на бюрото, игнорира разпръснатите по целия килим хартии и отново седна. Агентката беше тиранка от добре познат му тип: една от онези по-възрастни жени, които, съзнателно или не, правеха капитал от факта, че събуждат у податливите по природа детски спомени за властни и взискателни майки. Страйк беше имунизиран срещу подобно застрашително поведение. Първо, неговата собствена майка с всичките й недостатъци беше млада и открито любяща; второ, той долавяше уязвимост у този наглед дракон. Паленето на цигара от цигара, избелелите снимки и кошчето на старото куче предполагаха по-сантиментална и по-малко самоуверена жена, отколкото я мислеха младите й подчинени.