Робърт Галбрейт - Копринената буба

– Как напредваш с веригата „Хилтън“?

– Отметнах няколко хотела. Куин не е бил там под свое име и никой не разпозна описанието му. Но има още много, така че действам по списъка. Какво ще правиш след срещата с Елизабет Тасъл? – попита небрежно.

– Ще се преструвам, че искам да купя жилище в Мейфеър. Изглежда, нечий съпруг възнамерява да реализира капитал и да го изнесе в офшорна банка, преди адвокатите на жена му да могат да го спрат. И тъй... – продължи, след като пъхна дълбоко във вътрешния джоб на сакото си неотворената покана за сватба. – Аз ще тръгвам. Имам да откривам лош писател.

8

Взех книгата и старецът изчезна.

Джон Лили,

Ендимион, или Човекът

на луната

На Страйк му хрумна, докато пътуваше прав в метрото за една спирка до офиса на Елизабет Тасъл (никога не можеше да се отпусне напълно при тези кратки пътувания, а внимаваше да не прехвърля тежестта върху изкуствения си крак и да избегне падане), че Робин не го беше упрекнала, задето е поел случая на Куин. Не че от своята позиция можеше да оспорва решение на работодателя си, но все пак беше отказала много по-висока заплата, за да остане при него, и би било логично да очаква, че след изплащането на дълговете си той най-малкото й дължи повишение. Беше изключение с тази своя липса на упреци и критични мълчания; единствената жена в живота на Страйк, която нямаше желание да го превъзпитава и поучава. Според неговия опит жените често очакваха да разбереш, че това им поведение е мерило колко те обичат и затова правят всичко възможно да те променят.

И тъй, тя се омъжваше след седем седмици. Само седем седмици оставаха, преди да стане госпожа Матю... Ала дори и да бе знаял фамилията на годеника й, не можеше да си я припомни.

Докато чакаше асансьора към Гудж Стрийт, Страйк изпита внезапен шантав импулс да се обади на клиентката си брюнетка, която се развеждаше – и която беше дала доста ясно да се разбере, че би приветствала подобно развитие на нещата – с перспектива да преспи с нея тази вечер в удобното й меко, силно парфюмирано, както си го представяше, легло в Найтсбридж. Ала едва появила се, идеята беше отхвърлена. Такъв ход щеше да е лудост, по-неразумен дори от поемането му на случая с изчезналия човек, за който нямаше изгледи да получи плащане.

И защо губеше време с Оуен Куин, запита се, докато вървеше с приведена глава, за да се защити от дъжда. От любопитство, отговори си сам след няколко мига размисъл, а може би и заради нещо по-неуловимо. Крачеше по Стор Стрийт, присвил очи в пороя, съсредоточен да стъпва внимателно по хлъзгавия тротоар, и заключи, че нюхът му е на път да закърнее от безкрайните вариации на тема алчност и отмъстителност, сервирани му от неговите богати клиенти. Отдавна не бе разследвал случай с изчезнало лице. Щеше да изпита удовлетворение, когато върнеше беглеца Куин на семейството му.

Литературната агенция на Елизабет Тасъл бе разположена в изненадващо тиха задънена пряка на Гоуър Стрийт, главно с жилищни сгради от тъмни тухли. Страйк натисна звънеца до дискретна месингова табела край входната врата. Последва леко трополене и се появи блед млад мъж с отворена на врата фланелка, който отвори вратата към площадка пред стълбище, застлано с червен мокет.

– Вие ли сте частният детектив? – попита със смес от благоговение и възбуда.

Страйк го последва, като ръсеше капки по протрития мокет, и двамата изкачиха стълбите до махагонова врата, през която влязоха в просторно офисно пространство, което някога вероятно бе представлявало отделен вестибюл и дневна.

Застарялата елегантност бавно западаше в износеност. Прозорците бяха замъглени от конденз, а въздухът – натежал от цигарен дим. Претъпкани дървени библиотечни шкафове опасваха стените и овехтелите тапети бяха почти изцяло скрити от поставени в рамки литературни карикатури и илюстрации от комикси. Имаше две масивни бюра, поставени едно срещу друго върху протрит килим, но зад тях не седеше никой.

– Може ли да взема палтото ви? – попита младият човек и в този момент момиче с уплашен вид изскочи изпод едно от бюрата.

В ръка държеше изцапана гъба за попиване.

– Не мога да го изчистя, Рейф! – прошепна тревожно на младежа със Страйк.

– Да му се не види – раздразнено процеди Рейф. – Одъртялото куче на Елизабет повърна под бюрото на Сали – сподели той приглушено, докато поемаше подгизналото палто „Кромби“ на Страйк и го окачаше на викторианска закачалка до вратата. – Ще й съобщя, че сте пристигнали. Ти продължавай да търкаш – нареди той на колежката си, приближи се до друга махагонова врата и леко я открехна.