Робърт Галбрейт - Копринената буба

– Непременно ще го спомена, ако имам случай – обеща Страйк и се изправи.

– Благодаря – дрезгаво промълви тя. – Ще ви изпратя.

Когато излязоха от кабинета, посрещна ги яростен лай. Рейф и старият доберман се бяха върнали от разходката си. Мократа коса на Рейф беше пригладена назад и той с усилие удържаше кучето с посивяла муцуна, което се зъбеше на Страйк.

– Никога не е харесвал непознати – подхвърли Елизабет Тасъл безразлично.

– Веднъж ухапа Оуен – обади се Рейф, сякаш да утеши Страйк, задето кучето определено имаше желание да го нарани.

– Да – потвърди Елизабет Тасъл. – Жалко, че...

Ала пак я нападна кашлица и не довърши. Останалите трима я очакваха в мълчание да се успокои.

– Жалко, че не беше фатално – изхриптя накрая. – Щеше да спести на всички ни много неприятности.

Асистентите й изглеждаха шокирани. Страйк се ръкува с нея и се обърна с „довиждане“ общо към всички. Вратата се затвори и ръмженето на добермана престана да се чува.

9

Тук ли е свадливият ви съпруг, госпожо?

Уилям Конгрийв,

Така правят всички

Страйк спря в края на уличката без изход и позвъни на Робин, чийто номер беше зает. Облегна се на мокра стена с вдигната яка на палтото и започна да натиска бутона за повторно избиране през няколко секунди. През това време погледът му попадна върху синя табелка върху отсрещната сграда, която уведомяваше, че там е живяла лейди Отолин Морел, домакиня на литературен салон. Без съмнение, и помежду тези стени бяха протичали обсъждания на много романи с нецензурно съдържание...

– Здравей, Робин – каза Страйк, когато тя най-после вдигна. – Закъснявам. Би ли се обадила на Гънфри от мое име да го уведомиш, че за утре имам твърдо уговорена среща с обекта. А на Каролайн Ингълс предай, че няма ново развитие, но утре ще й се обадя да й представя последната информация.

Когато приключи с клиентите си по график, продиктува й името на хотел „Данубиъс“ в „Сейнт Джонс Уд“ и я помоли да разбере дали Оуен Куин е отседнал там.

– Как върви с хотелите „Хилтън“?

– Зле – отвърна Робин. – Останаха ми само два. Нищо. Ако е в някой от тях, или използва друго име, или маскировка, или персоналът е крайно ненаблюдателен. Човек би казал, че няма как да не бъде забелязан, особено ако носи онова наметало.

– Провери ли „Хилтън“ в Кенсингтън?

– Да. Нищо.

– Имам нова следа: приятелка, която сама издава романите си, на име Катрин Кент. Може да я посетя по-късно. Следобед няма да мога да вдигам телефона, ще проследявам госпожица Брокълхърст. Пиши ми есемеси, ако ти е нужно нещо.

– Добре, весело проследяване.

Ала следобедът беше скучен и безплоден. Страйк извършваше наблюдение над много добре платена секретарка, за която параноичният й шеф и любовник беше убеден, че споделя не само сексуални услуги, но и бизнес тайни с негов конкурент. Ала твърдението на госпожица Брокълхърст, че иска свободен следобед, за да иде на кола маска, маникюр и солариум, та да бъде по-желана за любовника си, изглежда, беше самата истина. Страйк чакаше и наблюдаваше пред спа салона през осеяната с дъждовни капки витрина на отсрещното „Кафе Неро“ в продължение на близо четири часа, като си спечели гнева на няколко жени с детски колички, търсещи място, където да поклюкарстват. Накрая госпожица Брокълхърст се появи с бронзов тен и най-вероятно напълно обезкосмена от шията надолу. След като я последва от близко разстояние, Страйк я видя да се качва в такси. По едно чудо, предвид, че валеше дъжд, самият той успя да хване такси, преди нейното да е изчезнало от погледа му, ала кроткото преследване по задръстените дъждовни улици приключи, както той бе очаквал от посоката на движение, пред апартамента на самия подозрителен шеф. Страйк, който прикрито бе правил снимки през целия път, плати на шофьора и затвори тази страница наум.

Беше едва четири часът, слънцето залязваше, а безкрайният дъжд ставаше по-студен. Коледни лампички просветваха през витрината на италианска закусвалня и мислите на Страйк се насочиха към Корнуол, който на няколко пъти през деня бе нахлувал в съзнанието му – зовеше го, нашепваше му.

Колко време бе минало, откакто не се бе връщал у дома в това красиво крайбрежно градче, където бе прекарал най-спокойната част от детството си? Четири години? Пет? Срещаше се с леля си и чичо си, когато те се наканеха да „направят посещение на Лондон“, както се изразяваха стеснително, отсядаха в дома на сестра му Луси и се радваха на развлеченията, предлагани от метрополиса. Последния път Страйк беше завел чичо си на „Емирейтс“ да гледат мач на „Арсенал“ срещу „Манчестър Сити“.