Робърт Галбрейт - Копринената буба

– ...както Куин би трябвало да знае – кимна Страйк, – защото още сте били в приемливи отношения, когато сте се разболели от заушки, а и той вече се е бил пошегувал с това в „Братята Балзак“. Тъкмо това прави обвинението, съдържащо се в образа на Резача, още по-странно, не мислите ли? Сякаш е написано от някой, който не знае, че сте безплоден. Това не ви ли хрумна, когато четохте романа?

Снегът валеше бързо по косите и раменете на двамата мъже.

– Приех, че Куин не го е било грижа кое е истина и кое не – изрече бавно Фанкорт и изпусна дима. – Подозренията си остават. Просто е хвърлял кал напосоки. Реших, че е искал да причини възможно най-много неприятности.

– Затова ли според вас ви е изпратил предварително копие от ръкописа? – Когато Фанкорт не отговори, Страйк добави: – Това лесно може да се провери. Било по куриер или по пощата, останала е следа. По-добре ми кажете.

Настана продължителна пауза.

– Добре – отрони най-сетне Фанкорт.

– Кога го получихте?

– Сутринта на шести.

– Какво направихте с него?

– Изгорих го – кратко отговори Фанкорт също като Катрин Кент. – Схващах какво върши: опитваше се да провокира публичен скандал, да извлече максимум реклама. Последното убежище за провалилите се. Нямах намерение да му играя по свирката.

Още веднъж се чу шум от вътрешността на клуба, когато вратата към градината се отвори и затвори. Разнесоха се несигурни стъпки по снега и после от мрака изплува едра фигура.

– Какво става тук? – изграчи Елизабет Тасъл, облечена в дебелото си палто с кожена яка.

В мига, щом чу гласа й, Фанкорт понечи да отстъпи назад и да се прибере обратно вътре. Страйк се запита кога ли за последен път се бяха изправяли лице в лице, без да се намират сред многолюдно обкръжение.

– Почакайте за момент, ако обичате – помоли Страйк писателя.

Фанкорт се поколеба. Тасъл се обърна към Страйк с плътния си дрезгав глас:

– На Пинкс му липсва Майкъл.

– А вие можете да съпреживеете подобно чувство – подхвърли Страйк.

Снегът шепнеше помежду листата и върху замръзналото езеро с купидона, насочил стрелата си към небето.

– Намирали сте писането на Елизабет „окайващо неоригинално“, нали така? – попита Страйк Фанкорт. – И двамата сте изучавали средновековни трагедии за отмъщението, което обяснява сходствата в стила ви. Но според мен вие сте много добър имитатор на чуждия начин на писане – обърна се Страйк към Тасъл.

Беше знаел, че тя ще дойде, ако отведе Фанкорт, уверен бе, че ще се уплаши какво би могъл да каже на писателя в тъмното. Тя стоеше съвършено неподвижна, докато снегът се сипеше по кожената й яка, по стоманеносивата й коса. Страйк едва виждаше очертанията на лицето й на слабата светлина от далечните прозорци на клуба. Погледът й бе забележително остър и празен в същото време. Имаше мъртвите безизразни очи на акула.

– Ето например имитирали сте перфектно стила на Елспет Фанкорт.

Ченето на Фанкорт увисна. В продължение на няколко секунди се чуваше само шепотът на снега и слабото свирене от дробовете на Елизабет Тасъл.

– От самото начало си мислех, че Куин трябва да ви е държал с нещо – каза Страйк. – Въобще не изглеждахте като жена, която би се оставила да я превърнат в частна банка и да я третират като слугиня, която би предпочела да задържи Куин и да остави Фанкорт да си иде. И тези врели-некипели за свободата на изразяване... Вие сте написали пародията на романа на Елспет Фанкорт, която я е тласнала към самоубийство. През всичките тези години се е чувала само вашата дума без никакви доказателства, че Оуен ви е показал написаната от него пародия. А е било обратното.

В настъпилата тишина стъписаният Фанкорт местеше поглед от агентката към детектива.

– Полицията подозираше, че Куин ви е изнудвал – заговори отново Страйк, – но вие им замазахте очите с трогателен разказ как сте му услужвали с пари заради Орландо. Плащали сте на Оуен в продължение на повече от четвърт век, не е ли така?

Опитваше се да я провокира да заприказва, но тя мълчеше и само се взираше в него с тъмни и празни очи, подобни на дупки върху некрасивото й бледо лице.

– Как описахте сама себе си пред мен, когато обядвахме заедно? Като „самото олицетворение на безукорна стара мома“. И все пак сте открили своя отдушник, нали, Елизабет?

Безумните празни очи внезапно се насочиха към Фанкорт, който бе отстъпил назад.

– Хубаво ли ти беше да разнищваш и потъпкваш в калта всички, които познаваш, Елизабет? С един голям взрив на злоба и сквернословия да им отмъстиш до един, да обрисуваш себе си като непризнатия гений, да нападаш всеки с по-успешен интимен живот, с по-удовлетворителна...