Робърт Галбрейт - Копринената буба

– Здравей – каза изненадан Страйк. – Не очаквах да те видя тук.

– Нито аз теб – отвърна тя.

Вече повече от седмица не беше отговарял на обажданията й, не и след нощта, когато спа с нея, за да се отърси от мисли за сватбата на Шарлот.

– Значи, се познаваш с Пинкълман – подхвана светски разговор Страйк при все недвусмислената й враждебност.

– Поемам някои от авторите на Джери сега, когато той напуска. Пинкс е един от тях.

– Поздравления – каза й Страйк. Тя не се усмихна. – Но Уолдгрейв все пак е дошъл на празненството.

– Пинкс е привързан към Джери. Ти защо си тук? – повтори тя въпроса си.

– Върша онова, за което съм нает. Опитвам се да разбера кой е убил Оуен Куин.

Тя изви очи нагоре в гримаса, която ясно показваше, че упорството му вече е излязло от границите на шегата.

– Как влезе? Тук е само за членове.

– Имам си връзки – отвърна Страйк.

– Значи, не ти е хрумнало да използваш пак мен? – попита тя.

Той не хареса особено собственото си отражение в големите й миши очи. Нямаше спор, че я бе използвал неведнъж. Беше станало вулгарно и срамно, а тя не заслужаваше това.

– Казах си, че това се поизтърка – промърмори Страйк.

– Да – кимна Нина, – имаш право.

Тя му обърна гръб и отиде до масата, където зае последното свободно място помежду двама служители, които той не познаваше.

Страйк беше право в полезрението на Джери Уолдгрейв. Уолдгрейв го забеляза и Страйк видя как очите на редактора се разшириха зад очилата му с рогови рамки. Привлечен от вперения поглед на Уолдгрейв, Чард се извърна и беше очевидно, че разпозна Страйк.

– Как върви? – възбудено попита Ал, застанал до него.

– Къде се дяна онзи Гил... Еди-кой си?

– Изгълта си питието и си тръгна. Въобще не му е ясно какво кроим – отвърна Ал.

Ал също не знаеше с каква цел са тук. Страйк му бе казал само, че му е нужно да влезе в „Челси Артс Клъб“ тази вечер и че му е нужен превоз. Яркочервеното алфа ромео спайдър на Ал беше паркирано малко по-надолу на улицата. За коляното на Страйк слизането и качването в такава ниска кола беше смърт.

Вече половината от хората на масата на „Роупър – Чард“ остро усещаха присъствието му, каквото и бе неговото намерение. Страйк беше застанал така, че ги виждаше ясно отразени в тъмните френски прозорци. Две Елизабет Тасъл го стрелкаха злобно над менюто, два образа на Нина упорито го игнорираха, двама Чард с лъскави темета повикаха всеки по един келнер и зашепнаха в ухото му.

– Това не е ли плешивецът, когото видяхме в „Ривър Кафе“? – попита Ал.

– Да – потвърди Страйк и се подсмихна, когато едрият келнер се отдели от отражението си и тръгна към тях. – Мисля, че ей сега ще ни попитат дали имаме право да сме тук.

– Много съжалявам, господине – взе да мърмори келнерът, когато стигна до Страйк, – но мога ли да се поинтересувам...

– Ал Рокъби. С брат ми сме тук като гости на Дънкан Гилфедър – любезно обясни Ал, преди Страйк да е успял да отговори.

Тонът на Ал показваше изненада, че изобщо някой си е позволил да се усъмни в тях. Той бе очарователен и привилегирован млад човек, добре приеман навсякъде и с блестящи акредитиви, а безусловното включване от негова страна на Страйк в семейството прехвърляше и на него същите безспорни права. От тясното лице на Ал светеха очите на Джони Рокъби. Келнерът избъбри извинение и се оттегли.

– Просто се опитваш да ги изнервиш ли? – попита Ал, загледан към масата на издателите.

– Не би навредило – с усмивка отвърна Страйк и отпи от уискито си, докато наблюдаваше как Чард, подпрян на патериците си, произнася реч в чест на Пинкълман. Изпод масата се появиха картичка и подарък. Срещу всеки поглед и усмивка, отправени към възрастния писател, имаше и по едно нервно поглеждане към едрия тъмнокос мъж, който ги наблюдаваше от бара. Единствен Майкъл Фанкорт не се бе извръщал към него. Или оставаше в неведение за присъствието на детектива, или то не го смущаваше.

Когато сервираха ордьоври пред всички, Джери Уолдгрейв стана от масата и тръгна към бара. Нина и Елизабет го сподириха с очи. По пътя към тоалетната той само кимна на Страйк, ала на връщане се спря.

– Учуден съм да ви видя тук.

– Така ли? – попита Страйк.

– Така – отвърна Уолдгрейв. – Карате хората да се чувстват неудобно.

– Нищо не мога да сторя по въпроса – вдигна рамене Страйк.

– Можете да се постараете да не се взирате в нас.

– Това е брат ми Ал – съобщи Страйк, като игнорира молбата.