Робърт Галбрейт - Копринената буба

– Не съм казала, че не знам – отвърна Катрин, все още задъхана от продължителния си смях. – Знам, разбира се. Беше ужасно да причини това на Джери. Проклет лицемер... Оуен ми беше казал да не споменавам пред никого, а взел, че го вкарал в „Bombyx Mori“.

Робин нямаше нужда погледът на Страйк да я предупреждава да запази мълчание и да остави породеното от брендито добро настроение на Катрин, удоволствието от тяхното внимание към нея и отразената слава от това, че са й известни деликатни тайни за литературни фигури, да свършат своето.

– Добре – започна тя. – Добре, ето каква е работата... Оуен ми го каза, като си тръгвахме. Джери беше много пиян онази вечер, а бракът му беше наникъде от години... С Фенела си устроили ужасен скандал вечерта преди забавата и тя му сервирала, че дъщеря им може да не е негова. Че може да е...

Страйк знаеше какво предстои.

– ...на Фанкорт – обяви Катрин след драматична пауза. – Джуджето с голямата глава е бебето, което тя мислела да абортира, защото не знаела от кого е. Затова Резача е с рога... Оуен ми заръча да си държа устата затворена. „Не е смешно – каза ми, – Джери обича дъщеря си, тя е едничкото хубаво нещо в живота му.“ Но говореше за това по целия път до дома. Колко щяло да му стане гадно на Фанкорт, ако узнаел, че има дъщеря, защото той мразел деца... Куп врели-некипели как трябвало да брани Джери! На всичко бе готов, за да отмъщава на Майкъл Фанкорт. На всичко!

46

Леандър се бореше; бушуващите вълни около него го завлякоха на дъното. А там земята бе осеяна с перли...

Кристофър Марлоу,

Херо и Леандър

Благодарен за ефекта от евтиното бренди и специфичното съчетание от ясен разум и сърдечност на Робин, Страйк се раздели с нея след много благодарности час по-късно. Робин пое към дома си при Матю въодушевена и развълнувана, вече много по-склонна от преди да повярва в теорията на Страйк за убиеца на Оуен Куин. Отчасти се дължеше на това, че нищо казано от Катрин Кент не й противоречеше, но главно защото бе изпитала прилив на голяма симпатия към шефа си при съвместния им разпит.

Страйк се върна в мансардното си апартаментче в не толкова приповдигнато настроение. Беше пил само чай и вярваше по-силно отвсякога в теорията си, ала единственото веществено доказателство, което можеше да предложи, бе машинописна касета, а тя нямаше да е достатъчна да свали обвиненията на полицията срещу Лионора.

През нощта в събота и неделя имаше силно заледяване, ала през деня одеялото от облаци бе пробито от слънчева светлина. Дъждът превърна натрупания около тротоарите сняг в хлъзгава киша. Страйк бродеше сам между апартамента си и офиса, игнорира обаждане от Нина Ласелс и отказа покана за вечеря у Ник и Илса, като се извини с писмена работа, но истината беше, че предпочиташе самотата без външен натиск да обсъжда случая „Куин“.

Знаеше, че се държи така, сякаш бе обвързан от професионален стандарт, който бе престанал да е в сила, когато напусна Отдела за специални разследвания. Макар от законова гледна точка да бе свободен да бъбри с когото си пожелае за своите подозрения, продължаваше да ги третира като конфиденциални. Това отчасти се дължеше на вкоренен навик, но основната причина беше (и нека другите му се присмиваха, ако щат), че приемаше изключително сериозно възможността убиецът да дочуе какво планира и върши. По мнението на Страйк най-сигурният начин да се предотврати изтичането на секретна информация беше да не се споделя тя с никого.

В понеделник отново беше посетен от шефа и приятел на невярната госпожица Брокълхърст, чийто мазохизъм сега се бе разпрострял до желание да узнае дали тя наистина не криеше някъде и трети любовник, каквито бяха силните му подозрения. Страйк го слушаше, като половината му съзнание бе насочено към дейността на Дейв Полуърт, който започваше да се превръща в последната му надежда. Усилията на Робин си оставаха безплодни въпреки часовете, прекарвани в преследване на доказателството, което той бе поискал от нея.

В шест и половина вечерта, докато седеше в апартамента си и гледаше прогнозата за времето, която предвиждаше завръщане на арктическите условия до края на седмицата, телефонът му иззвъня.

– Познай какво, Диди – изрече Полуърт през пукащата линия.

– Занасяш ме – пророни Страйк и гърдите му се стегнаха от напрегнато очакване.

– Имам онова, което търсиш, приятелю.

– Боже мили – прошепна Страйк.

Това беше негова теория, но той се чувстваше смаян, сякаш Полуърт се бе добрал до успеха без ничия помощ.