Робърт Галбрейт - Копринената буба

47

Ха-ха-ха, заплете се в собственото си творение като копринена буба.

Джон Уебстър,

Белият дявол

На светлината на старомодната улична лампа стенописите в анимационен стил, покриващи фасадата на „Челси Артс Клъб“, изглеждаха странни и зловещи. По боядисаните в цветовете на дъгата стени на дълга редица обикновени бели къщи, събрани в едно, бяха изрисувани циркови куриози: четирикрако русо момиче, слон, изяждащ гледача си, посърнал акробат в раирани затворнически дрехи, изглеждащ сякаш главата му бе завряна в ануса. Клубът бе разположен на изискана сънлива улица с дървета, притихнала под снега, който се бе завърнал с пълна сила и бързо затрупваше покривите и тротоарите, сякаш кратката пролука в арктическата зима никога не я бе имало. През целия четвъртък снеговалежът се бе усилвал и сега, гледан през завесата от снежинки, трепкаща на светлината на лампата, старият клуб със свежи пастелни цветове приличаше на картонен декор, на шатра, изрисувана в стил „Оптическа илюзия“.

Страйк стоеше в сенчеста пресечка на Олд Чърч Стрийт и наблюдаваше как те един по един пристигаха за малкото си парти. Видя как възрастният Пинкълман слезе от таксито, подкрепян от Джери Уолдгрейв с каменно лице, докато Даниъл Чард бе застанал по-встрани, подпрян на патериците си, и го посрещна с неловка усмивка. Елизабет Тасъл дойде сама с такси, взе да рови в чантата си, за да плати, и трепереше на студа. Накрая в кола с шофьор пристигна Майкъл Фанкорт. Не бързаше да слезе, а когато го направи, изпъна палтото си, преди да се заизкачва по стълбите към входа.

Детективът с посипана със сняг остра къдрава коса извади мобилния си телефон и позвъни на брат си.

– Здравей – каза Ал, който звучеше развълнуван. – Всичките са в салона за хранене.

– Колко са?

– Около дузина.

– Идвам.

Страйк прекоси, накуцвайки, улицата, като се подпираше на бастуна си. Пуснаха го веднага щом съобщи името си и обясни, че идва като гост на Дънкан Гилфедър.

Ал и Гилфедър, фотограф на знаменитости, когото Страйк срещаше за пръв път, стояха в близост до входа. Гилфедър беше малко объркан по повод на това кой е Страйк и защо той, член на този ексцентричен и очарователен клуб, бе помолен от своя познат Ал да покани гост, когото не беше виждал в живота си.

– Брат ми – представи го Ал, когато ги запозна.

Изглеждаше много горд.

– О... – промълви безизразно Гилфедър. Носеше същия тип очила като Крисчън Фишър и дългата му до раменете рядка коса беше подстригана на черта. – Мислех, че брат ти е по-малък от теб.

– Говориш за Еди – поясни Ал. – А това е Корморан, бивш офицер от армията. Сега е детектив.

– О – пак рече Гилфедър, още по-ненаясно и от преди.

– Благодаря за тази услуга – обърна се Страйк и към двамата мъже. – Да ви взема ли по едно питие?

Клубът беше толкова шумен и препълнен, че беше трудно да се види много от него с изключение на случайно мернали се меки дивани и пукащ огън от дърва. Стените на бара с нисък таван бяха щедро окичени с гравюри, картини и снимки. Имаше атмосферата на провинциална къща – уютна и малко овехтяла. Като най-високия в помещението Страйк можеше да погледне над главите на присъстващите към прозорците в задната част на клуба. Отвъд тях имаше голяма градина, осветена на участъци от външни лампи. Дебел слой девствен сняг, чист и гладък като глазура на празнична торта, покриваше храстите и каменните скулптури помежду тях.

Страйк се добра до бара и поръча по чаша вино за двамата си домакини, като през това време не пропусна да погледне към салона за хранене.

Вечерящите изпълваха няколко дълги дървени маси. Компанията от „Роупър – Чард“ седеше до два френски прозореца, през които се виждаше призрачно бялата градина. Десетина души, някои от които Страйк не познаваше, се бяха събрали за честването на деветдесетгодишния Пинкълман, седнал начело на масата. Който и да бе отговарял за настаняването, беше разположил Елизабет Тасъл и Майкъл Фанкорт на голямо разстояние един от друг. Фанкорт говореше високо в ухото на Пинкълман, Чард седеше насреща му. Елизабет Тасъл беше до Джери Уолдгрейв. Не си говореха.

Страйк подаде чашите с вино на Ал и Гилфедър, после се върна в бара да вземе уиски за себе си, като умишлено се стараеше да има безпрепятствен поглед към компанията от „Роупър – Чард“.

– Ти пък защо си тук? – прозвуча глас, ясен като камбанка, но идещ някъде от ниското.

Нина Ласелс бе застанала до лакътя му в същата черна рокля с презрамки, която бе носила на вечерята по случай рождения му ден. Не беше останала и следа от предишния й маниер на кикотене и флиртуване. В изражението й личеше упрек.