Робърт Галбрейт - Копринената буба

В тъмнината прозвуча тих глас и за секунда Страйк не осъзна откъде идва. Беше странен, непознат, писклив и гаден: гласът на луда жена, която си въобразяваше, че изразява невинност и доброта.

– Не, господин Страйк – промълви тя като майка, която убеждава умореното си дете да не се надига от леглото, да не се съпротивлява. – Ах, вие, беден глупав човече. Вие, нещастнико.

Тя издаде насилен смях, при което гърдите й се развълнуваха, а дробовете й засвириха.

– Бил е зле ранен в Афганистан – обясни тя на Фанкорт със същия злокобно гальовен глас. – Според мен страда от посттравматичен стрес. С мозъчни увреждания е като малката Орландо. Горкият господин Страйк има нужда от специализирана помощ.

Дробовете й засвириха, когато задиша по-ускорено.

– Не трябваше ли да си купиш противогазова маска, Елизабет? – подхвърли Страйк.

Стори му се, че видя как очите й потъмняват и се уголемяват, как зениците им се разширяват от бликналия у нея адреналин. Едрите по мъжки ръце се бяха сгърчили като нокти на хищна птица.

– Мислеше, че всичко си обмислила. Въжета, маскировка, предпазно облекло против киселината. Но не си предвидила, че ще получиш увреждане на тъканите при вдишване на парите.

Студеният въздух засилваше задуха й. В паниката си тя звучеше като изпаднала в сексуална възбуда.

– Мисля – с премерена жестокост изрече Страйк, – че това в буквалния смисъл те е подлудило, Елизабет. Надявай се, че съдебните заседатели ще се хванат. Какъв пропилян живот. Бизнесът ти пропадна, нямаш мъж, нито деца... Кажи, имаше ли поне неуспешен опит за сношение между вас двамата – зададе директен въпрос Страйк, като наблюдаваше профилите им. – Тази история с „немощния член“... Куин, изглежда, я е описал в истинския „Bombyx Mori“.

Бяха с гръб към светлината и той не виждаше израженията им, но езикът на телата им му даде отговора: мигновеното им отдръпване един от друг и извръщане с лице към него беше бегло подобие на обединен фронт.

– Кога стана това? – попита Страйк с поглед към тъмния силует на Елизабет. – След смъртта на Елспет ли? Но после ти се прехвърли на Фенела Уолдгрейв, нали, Майкъл? Доколкото схващам, там не си имал проблеми с въпросния член.

Елизабет тихо изохка, сякаш я беше ударил.

– За бога – изръмжа Фанкорт.

Сега вече беше ядосан на Страйк. Детективът игнорира прозвучалия упрек. Все още обработваше Елизабет, провокираше я, докато свирещите й дробове се бореха за кислород сред сипещия се сняг.

– Трябва много да си се ядосала, когато Куин се е увлякъл и е започнал да издава с крясък съдържанието на истинския „Bombyx Mori“ в „Ривър Кафе“, нали, Елизабет? След като си го предупредила да не отронва и дума по сюжета.

– Вие сте умопобъркан – прошепна тя с насилена усмивка, при която жълтите й зъби просветнаха. – Войната ви е осакатила не само физически...

– Красота – коментира Страйк. – Ето я злобната кучка, за която всички ми говореха...

– Куцукате из цял Лондон в опит да попаднете в пресата – изхриптя тя. – Същият сте като горкия Оуен. О, как обичаше той пресата, нали, Майкъл? – Тя се обърна със зов към Фанкорт. – Кажи, не обожаваше ли Оуен публичното внимание? Търчеше като момченце да играе на криеница...

– Ти си насърчила Куин да иде да се скрие в къщата на Талгарт Роуд – каза Страйк. – Идеята е била изцяло твоя.

– Няма да ви слушам повече – изшептя тя с мъка и надигна глас: – Не ви слушам, господин Страйк. И никой не ви слуша, глупаво, жалко човече такова!

– Сама ми каза, че Куин е жадувал за похвали – издигна Страйк глас над пискливия й припев, с който се опитваше да заглуши думите му. – Той ти е разправил сюжета на романа си преди месеци и според мен Майкъл е бил обрисуван там – не чак като ужасния Тщеславен, но все пак е бил осмян за неспособността си да го вдигне може би. „Отплата и за двама ви“, а?

Както бе и очаквал, тя ахна и прекрати лудешкия си напев.

– Казала си на Куин, че „Bombyx Mori“ се очертава като чудесен роман, че ще е най-доброто, което е правил някога, и ще пожъне масов успех, ала ще се наложи да държи съдържанието в тайна, за да предотврати съдебен иск, а и при разкриването му фурорът да е по-голям. А през цялото време ти си писала свой собствен вариант. Имала си предостатъчно време, за да го изпипаш, нали, Елизабет? В двайсет и шест години празни вечери би могла да създадеш много книги досега с твоята диплома от „Оксфорд“. Ала за какво да пишеш? Та ти не си живяла истински пълноценен живот, не е ли така?