Робърт Галбрейт: В служба на злото

5 Дълга тръбеста кост на крака. – Б. р.

– Женски, така ли каза?

– На такъв прилича.

Страйк беше забелязал и нещо друго. На прасеца имаше белег там, където кракът беше отрязан – стар белег, несвързан с отделянето му от тялото.

Колко много пъти през детството му в Корнуол биваше изненадан, застанал с гръб към коварното море. Онези, които не познаваха океана, забравяха колко брутално и мощно удря. Загубваха ума и дума, щом се стовареше върху тях със силата на студен метал. Страхът беше нещо, с което Страйк се бе сблъсквал и справял през целия си професионален живот, ала гледката на този стар белег за миг спря дъха му от ужас, толкова по-силен, защото бе изненадващ.

– Там ли си още? – попита Уордъл отсреща.

– Какво?

Чупеният на два пъти нос на Страйк беше на един пръст разстояние от мястото, където кракът на жената беше отрязан. Припомни си белязания крайник на дете, което никога не беше забравил... Откога не я беше виждал? На каква възраст би била сега?

– Ти ми се обади пръв – припомни му Уордъл.

– Да – каза Страйк и направи усилие да събере мислите си. – Предпочитам ти да се заемеш, но ако не ти е възможно...

– Тръгвам – обеща Уордъл. – Няма да се бавя. Стой там.

Страйк изключи телефона си и го остави настрани, все още загледан в крака. Чак сега забеляза, че под него лежеше бележка с печатен текст. Обучен от британската армия на процедурата по разследване, Страйк устоя на силното изкушение да я издърпа и прочете; не биваше да компрометира следите за криминолозите. Вместо това приклекна нестабилно, за да различи адреса, висящ наопаки върху отворения капак.

Пакетът бе адресиран до Робин, което никак не му хареса. Името й беше правилно изписано, напечатано върху бял етикет заедно с адреса на офиса им. Етикетът беше залепен върху друг. Като примижа, решен да не помества кутията дори и за да прочете адреса по-лесно, видя, че изпращачът най-напред беше адресирал кутията до „Камерън Страйк“, а после бе лепнал върху етикета друг, на който пишеше „Робин Елакот“. Защо беше променил намерението си?

– Мамка му – процеди тихо Страйк.

Изправи се бавно, взе чантата на Робин от закачалката зад вратата, заключи стъклената врата и тръгна към горния етаж.

– Полицията идва насам – каза й и постави чантата пред нея. – Искаш ли чаша чай?

Тя кимна.

– Да сипя ли бренди вътре?

– Ти нямаш бренди – с леко прегракнал глас изрече тя.

– Да не би да си претърсвала?

– Не, разбира се – отвърна Робин и той се усмихна на негодуванието в гласа й при предположението, че може да е ровила из шкафовете му. – Просто... не си от типа хора, които държат бренди за медицински цели.

– Една бира тогава?

Тя поклати глава, неспособна да се усмихне.

Щом чаят беше готов, Страйк седна срещу нея с чаша и за себе си. Изглеждаше точно такъв, какъвто беше в действителност: едър бивш боксьор, който пуши твърде много и злоупот­ребява с нездравословни храни от закусвалня. Имаше плътни вежди, сплескан асиметричен нос и постоянното му изражение, когато не се усмихваше, беше сърдито. Гъстата му тъмна и къдрава коса беше още влажна от душа и й напомни за Жак Бъргър и Сара Шадлок. Сега й се струваше, че скандалът се е разразил преди цяла вечност. Мисълта за Матю само бегло бе минала през ума й, откакто се беше качила горе. Ужасяваше се от перспективата да му разкаже за случилото се. Щеше да се ядоса. Никак не му допадаше тя да работи при Страйк.

– Ти... погледна ли го? – промърмори Робин, след като пое чашата с врял чай и я остави, без да пие.

– Да – отговори Страйк.

Тя не знаеше какво друго да попита. Отсечен крак. Ситуацията беше толкова ужасна, толкова гротескна, че всеки въпрос й се струваше нелеп и неприличен. „Разпознаваш ли го? Защо са го пратили според теб?“ И най-тревожният от всички: „Защо на мен?“.

– От полицията ще искат да им опишеш куриера – посо­­чи той.

– Знам – отвърна Робин. – Опитвам се да си припомня всичко за него.

Чу се звънецът на долната врата.

– Това ще да е Уордъл.

– Уордъл? – повтори тя стресната.

– Той е най-дружелюбното ченге, което познаваме – припомни й Страйк. – Стой си, ще го доведа тук.

През последната година Страйк бе успял да настрои срещу себе си централното полицейско управление, което не беше само по негова вина. Широкото отразяване в медиите на двата му най-изявени триумфа като детектив логично бяха подразнили онези полицаи, които той бе ударил в земята с успеха си. Уордъл обаче, който му бе помагал при първия случай, бе споделил част от славата и отношенията между двамата се бяха запазили умерено дружелюбни. Робин познаваше Уордъл само от вестникарските статии по случая. Пътищата им не се бяха пресекли в съда.