Род Стюарт - Автобиография

Първият ми издаден запис.

Но в същото време колко поучителен беше този период - колко много научих. Когато за пръв път се качих в задната част на микробуса, заедно с другите от „Хучи-кучи Мен“, и вдишах първите си глътки керосинов пушек, аз бях абсолютен новак. Едва успявах да се включа в 12-тактов блус по това време. Но бях на сцената с истински, успели и много по-големи музиканти като Клиф Бартън, Иън Армит и китариста Джеф Брадфорд, брилянтен джаз музикант, който без проблем можеше да засвири и блус. Някои от тези музиканти бяха на тридесет и четиресет години. Всички те се бяха появили от традиционната джаз сцена и имаха музикално образование, богат опит, свикнали с пътувания и бяха корави мъже. Когато Джеф Брадфорд свиреше Джон Лий Хукър, това звучеше просто перфектно. Когато свиреха Hoochie Coochie Man, текстът се изпълняваше от Джон, или Got My Mojo Working, която беше закриваща шоуто песен, те звучаха все едно се чуваше оригиналният запис - звучеше като бандата на Мъди Уотърс. За един певец първата му група да е толкова добра, е доста нечестно. А и леко плашещо, понеже знаех колко са добри.

А и надвисвайки над всичко това беше влиянието на Лонг Джон, което беше неизмеримо, според мен. Той ми посочи правилния път, отчасти чрез примери, отчасти с директни напътствия - всичко, от основните познания по сценично майсторство до работата с гласа. Той ми каза на всяка цена да стоя пред микрофона с разкрачени крака, никога да не си ги събирам, понеже така не се демонстрира авторитет. Той ми показа по какъв начин да вляза в една песен - да я превзема, да я превърна в своя. Показа ми как да говоря с публиката, по какъв начин да водя контакта си с хората долу, как да сътворя връзка с хората, изпълнили една зала, като по-голямата част от тях не се виждат. Това са уроците, които следвам и през останалата част от кариерата си и ще продължавам да ги следвам, докато все още заставам пред хора с микрофон в ръката.

Имайте предвид, че не всичките му съвети будеха изцяло доверие. Веднъж той ме предупреди, че ако правя орална любов с жените, това в последствие ще се отрази на гласа ми и аз веднага трябва да спра тази дейност, ако ценя кариерата си. Това беше един от редките случаи, в които се почувствах длъжен да му се противопоставя.

Все пак това беше златно време. Помислих си: това е то. От това по-добре няма накъде. Прекрасно е. Правя онова, което обичам: пея по три или четири песни на вечер, оглеждам момичетата, може би свалям някое от тях и после се отправям към нас.

Един от въпросите, който ми зададе мама, след като се прибрах вкъщи и съобщих за предложението за работа на Лонг Джон, беше: „Има ли бъдеще в това?“ Сигурен съм, че смотолевих нещо, което е наподобявало: „да“. Обаче истината беше, че не знаех. Определено се надявах да е така. Но каквото и да се случеше, мислех си аз, ще поработя девет месеца и ако нещата потръгнат, ще имам достатъчно пари, за да си купя спортна кола МГ „Миджет“, която струваше 430 паунда по това време. И ако успеех да си купя МГ „Миджет“ - ами, щастието щеше да е пълно.

Но не само аз мислех по този начин. Всеки смяташе, че онова, което се случваше в музикалния бизнес в началото 60-те, представлява внезапно проясняване в небето, което бе обречено толкова бързо да изчезне, колкото и се беше появило. Мислехме си, че „Бийтълс“ ще си останат само с Love Me Do и с това ще свършат. По същия начин мислехме и за „Стоунс“ с тяхната It’s All Over Now. Не смятахме, че музиката, която завладяваше Великобритания и бе понесла и нас, ще съществува дълго време. Мислехме, че ще е краткотрайна - едно голямо влюбване, от което все някога ще се отървем. И по този начин, ко- гато се присъединиш към някоя банда, ти не мислиш за бъдещето или за тъй нареченото кариерно развитие. Всичко това беше ново, така че не съществуваше някакъв предишен опит или предшестващ модел, който да ни помагаше да мислим по този начин. Човек го правеше, за- щото му харесваше в момента, в тази минута, и всичко друго, което се случваше покрай това, си беше бонус.

ГЛАВА 5

В която е намерен мениджър, записан е сингъл, който необяснимо защо не успява да подпали радио ефира и чуваме разказ за ранен сблъсък с Гари Глитър.

Джон Роуландс и Джеф Райт за първи път ме видяха да пея с „Хучи-кучи Мен“ в клуб „Маркий“ в Лондон през април 1964-а. Сигурно са си помислили, че ставам, понеже след това дойдоха и попитаха дали биха могли да ми станат мениджъри.

На моята възраст (тогава бях на деветнадесет) и на толкова ранен етап от живота ми като певец, към мен да се обърнат хора, предлагащи ми нещо толкова сложно като „мениджмънт“, си беше доста забавно. В същото време много добре знаех, че тези води са пълни с акули - и това е моментът, по един класически начин, в който начинаещият певец наивно, а дори вероятно и подпийнал, подписва всичко, без да разбере какво е направил, като по този начин в последствие купува на някакъв костюмар голяма къща в Барбадос и се обрича на живот в бедност и скъпи съдебни дела.