Род Стюарт - Автобиография

Тази шумотевица беше знак, че сингълът скоро ще умре от бърза и брутална смърт. Което и се случи, макар не и преди отдела за промоции на „Дека“, или Роуландс и Райт, да успеят да ми осигурят участие в „По местата. Готови. Старт!“, модното, вечерно музикално шоу по „Ай Ти Ви“.

Това, по принцип, си беше доста голям пробив. В Англия, която тъкмо се беше сдобила с трети телевизионен канал, „По местата. Готови. Старт!“ притежаваше много голяма власт. Можеше със сигурност да се твърди, че цялата публика, купуваща си албуми, ще го гледа. „Уикендът започва тук“ - това бяха откриващите думи на предаването. Ако човек си изиграеше правилно картите и продажбите на албумите започваха тук.

И така, отидох до „Редифюжън Студиос“ на „Кингсуей“. Бях ли нервен? Определено, макар да бях направил всичко възможно да си успокоя нервите, като спрях в един пъб, за да се ободря със скоч и портокалов сок. Продуцентите решиха, че трябва да се появя сам, върху една примитивна стойка за бъчва, с електрическа китара, висяща от врата ми - въпреки факта, че китарата, която се чува в записа, е акустична, както и това, че аз не бях свирил тогава с нея. Но това е шоубизнес.

Бях си взел една торба, в която имаше леко битнически черен пуловер с висока яка, както и един доста по-елегантен хипстърски панталон с плетен колан - добре изглеждах, това успях да установя, когато огледах ефекта от дрехите си в огледалото на съблекалнята. В уречения час ме съпроводиха от стаята до мястото ми пред студиото, където се получи кратко, но мъчително чакане, докато телевизионният мениджър получи сигнал в слушалките си и ми даде знак с ръка. В този момент аз пристъпих напред, единият ми крак се преплете зад другия и буквално паднах пред очите на цялата нация.

Ужасяващо. Следващите три минути преминаха в мъгла от унижение, по време на което мога само да се успокоявам, че не се строполих по лице, което щеше да е много по-лошо.

Накрая направих обичайния поклон към щедро аплодиращата публика в студиото, а след това, докато се изправях, вдигнах ръка, за да изправя косата си, която, натежала от лак, винаги имаше опасност да се смъкне по време на изправяне след поклон.

По един непредвиден начин, подгрявайки публиката в студиото тази вечер: Пол Рейвън, който вие - а и в този ред на мисли, съответните органи - ще опознаете като Пол Гад, или Гари Глитър. С Пол и Гари щяхме да се сблъскаме доста силно в началото на 70-те, когато той се разкарваше с лъскави костюми и бе автор на големи хитове, а и нито аз, нито някой друг, когото познавам, можеше да предвиди, че ще се озове във виетнамски затвор. Всъщност, той изглеждаше като напълно готин пич. Помня един купон в „Уиндзор“, когато падна в басейна, перуката му падна и заплува като обърната патица. Но вече изпреварвам събитията.

След записите в „Редифюжън“ отидох до един пъб в „Сохо“ да изпия няколко чаши и да се насладя на усещането, че съм „онзи пич, когото даваха по телевизията“ - радостно и малко объркано състояние, при което за теб става невъзможно да си помислиш, че има някой в заведението, който да не знае. Или дори някой във Великобритания. И един пич, когото доста често бях виждал, но никога не бяхме разговаряли, дойде при мен. Косата му беше сресана назад, малко като моята, и имаше голям нос, доста приличащ на моя, и веднага се появи онова усещане за прилика.

Той: „Здравей, лице.“

Аз: „Здравей, лице.“

(В онези дни човек беше „лице“, ако се носеше модно или беше „вървежен“ из клубовете.) После започнахме да разговаряме, аз му казах къде бях преди малко, как паднах в студиото на предаването и доста добре се посмяхме и си поръчахме още питиета. И това е началото на все още силното ми приятелство с Рони Ууд.

Погледнато отстрани, това си беше най-доброто нещо, което се случи през тази вечер. Въпреки житейската логика голямата ми телевизионна поява не изстреля Good Morning Little Schoolgirl в класациите. Оказа се, че дори „По местата. Готови. Старт!“ не може да превърне сингъла ми в хит. Доста попречи и това, че „Ярдбърдс“ издадоха по същото време една версия на същото парче.

Все пак напомням, че версията на „Ярдбърдс“ достигна едва до 49 място в английската музикална класация. А и както се казва в старата поговорка - първият си е първи, четиресет и деветият е никакъв.

За това обвинявам избора на песен. Чия беше тази идея?

ОТКЛОНЕНИЕ

В което нашият герой се захласва по един доста шокиращ и отнемащ много време навик.