Род Стюарт - Автобиография

- Род Стюарт - казах аз, колкото е възможно по-небрежно. - Имам договор.

Наистина имах, но както рецепционистката откри, след няколко момента на объркване, преглеждайки списъка, договорът беше за 10 септември, една седмица по-късно. Моя грешка. Прибрах се у дома заедно със сандвичите.

Следващия четвъртък сутринта бивам събуден вкъщи от мама, малко след 11 ч. Разбирам, че на телефона е Джеф Райт, питайки къде съм. Ами, намирам се в леглото и леко съм махмурлия след снощното ми изпълнение с „Хучи-кучи Мен“. Но слизам долу до телефона и Джеф ми напомня къде трябва да бъда, а то е на „Броудхърст Гардънс“. Групата е в студиото, всички чакат: няма певец.

- Скачай в едно такси - казва Джеф.

- Не мога - казвам аз. - Ще струва цяло състояние.

- Ще го платя тук - казва той. (Видяхте ли как го извъртях?)

Сядам в таксито за около половин час, докато главата ми бавно се

оправя и накрая влизам в студиото някъде около обяд, два часа след началото на уговореното време за запис, и откривам атмосфера на едва прикрито нетърпение.

Напрежението не спада, когато предлагам да отхвърлим предложените песни - които, ако трябва да съм напълно честен, не съм научил както трябва. (За разлика от музикантите, които много добре са проучили парчетата.) Проблемът беше, че материалът се състоеше от нови песни, които бяха предложени от „Дека“, от техния каталог с вероятни бъдещи хитове, а те звучаха леко поп, малко лековато и (без да издребнявам прекалено) ми се струваха в известна степен тъпи, и въобще не се доближаваха до онзи грубичък, блусарски стил, за който веднагически се сещах, че би ми прилягал повече.

- Тогава какво би искал да запишем? - попита Джеф с толкова тъжна усмивка, че въобще не беше никаква усмивка - повече като гримаса. Напомням, че времето в студиото изтичаше с не знам колко паунда на минута, а всички тези музиканти вземат хонорари според тарифата на „Музикалния профсъюз“.

Всъщност моята идея беше да запишем онова парче на Сони Бой Уилямсън, за което мислех, че би допаднало на гласа ми.

- Окей - колебливо каза Джеф. - А къде са нотите?

Добър въпрос. Не бях се сетил за това.

Но ето какво ми хрумна: защо да не отскоча до някой местен музикален магазин и да не купя плоча с албума? Ще я пуснем в студиото и всички ще чуят партиите си.

Джеф каза за тази идея на музикантите, които в някаква степен все още бяха послушни, но вероятно бяха готови да сторят всичко възможно, за да свърши тази непрофесионална ситуация.

- Добре, тогава - каза Джеф. - Отиди и го купи.

Само един малък проблем: дали ще мога да взема назаем два па- унда? (Видяхте ли как го извъртях? Отново?)

Купих плочата, с парите на Джеф, след това зазвуча от тонколо- ните в студиото и музикантите свириха с музиката, докато я научиха. Особено басистът, когото забелязах, че разбираше какво прави. Той се казваше Джон Пол Джоунс и по-късно щеше да постигне успех с готината банда, наречена „Лед Цепелин“. Доста бързо се получи сносна версия на песента Good Morning Little Schoolgirl. За страна „Б“ изсвирихме парчето на Биг Бил Брунзи I’m Gonna Move to the Outskirts of Town, една песен, която всички и без това си я знаеха. И това беше.

Моят първи сингъл.

Не съм сигурен как са се почувствали в „Дека“, когато за пръв път са чули този запис. Те се бяха надявали да се сдобият с поп парче, готово да влезе в класациите, което веднага да пуснат по радиото, но вместо това получиха доста сурова версия на стара блус песен с леко пиперлив (всъщност абсолютно развратен) текст. Въпреки това, кол- кото и да са били недоволни, това не им попречи да я издадат, само един месец по-късно, на 16 октомври 1964-а.

Естествено, че за мен бе доста вълнуващо да видя тъмносиния цвят на „Дека“ с моето име върху него. По същия начин е било вълнуващо и за пресата, сигурен съм, да получат своите копия от сингъла, заедно с комюнике във формата на кратко интервю, осветляващо „Истинското ми име“ (Родерик Дейвид Стюарт), едно откровение за нещото, което „Не харесвах особено“ (написах „Шотландия“, доста озадачаващо - може би заради онова фиаско в Дънди с Лонг Джон) и онова, което „Мразя“ („Тъпанарите“ - все още съм на същото мнение).

Забележете обаче моята „Амбиция“: „Да пея с оркестъра на Ка- унт Бейзи“. Дори и тогава явно съм мислил с голям размах.

Това може би не беше достатъчно да възбуди интереса на националната преса, но достигна до местния вестник, винаги почтения „Хампстед&Хайгейт Експрес“, от който направиха интервю с мен. В придружаващата го фотография бях сниман в пъб „Уелингтън“, на улица „Арчуей“, с чаша светла бира в ръка, нося разноцветно кариран шал, панталон с доста красиви сини и бели ивици и чифт обувки с висок ток. На читателите на вестника казах: „Ще остана в бандата, докогато тя съществува“, а после добавих: „Разбира се, че го правя заради парите“.