Род Стюарт - Автобиография

Но Роуландс и Райт очевидно не бяха акули. Или ако бяха такива, то много добре си бяха скрили зъбите. Много ми допадна как изглеждаха. Нито един от двамата не изглеждаше твърде модно. Роуландс изглеждаше като Джон Мейджър, бъдещия министър-председател. Райт приличаше на Дейвид Атънбъро 3. Той по-късно ще каже, че се е притеснявал да ходи до мен по улиците заради косата и дрехите ми. Дали това е ценно качество в един мениджър? Може би не е.

Но Роуландс беше рекламно лице по телевизията на млякото „Овалтин“, а няма много хора, които могат да се похвалят с това. По- късно той направи една пиар фирма и менажира кариерите на Том Джоунс и Енгелберт Хампердинк. Райт бе работил с Томи Стийл, Вал Дуникан, Дес О’Конър (големи имена, откъдето и да бъдат погледнати) и също така се бе грижил за интересите на „Асошиейтед Лондон Скриптс“, компанията, основана от Спайк Милиган, Ерик Сайкс, Франки Хауерд, Рей Галтон и Алън Симпсон - един от най-забавните сценаристи в историята на английската комедия. Това бяха идеалните хора за стартиране на фирмата.

Затова им казах, че с радост ще подпиша договор и те своевременно написаха един и ми го дадоха. Отново казвам, това е доста уязвим момент за зеления артист. Всъщност това си е класически „Параграф 22“. Онова, от което наистина има нужда човек, е мениджър, който да го посъветва дали да подпише договор с мениджъра. Обаче няма как да го попита, понеже няма такъв.

Както и да е, не го подписах тогава. Занесох го вкъщи и го показах на брат ми Дон, който е добър с числата и двамата го прегледахме много внимателно и аз го обмислях цели две седмици, от което се получи ефекта на засилване на нетърпението от страна на Роуландс и Райт. Вече бях чувал всякакви неща за хитрите умове на бизнесмените, за които се предполагаше, че с течение на кариерата ми ще се науча да ги разбирам, а и до някаква степен това се оказа вярно. Но нека не преувеличавам в този случай. Най-важното според мен е да не бъда баламосван изцяло. И така, аз отидох с договора при Роуландс и Райт, казах им, че ме удовлетворява, само ако можем да включим една клауза, потвърждаваща, че те не могат да вземат процент от онова, което спечелвах от пеенето ми с Лонг Джон и бандата. (Пеенето ми в групата предхождаше появяването им, тогава защо ще трябва да получат някакъв дял?)

Документът надлежно бе коригиран до постигане на взаимното ни одобрение, след това последва вечеря с шампанско за отпразнуване в зала „Бари“ на хотел „Кенсингтън Палас“, в края на която аз заспах на масата, с лице в чинията. Най-вероятно заради изтощение, а не от шампанското, макар да е възможно и то да имаше някаква вина.

Новите ми мениджъри започнаха да работят над подписването на договор за запис на албум. За тази цел се нуждаеха от демо запис, затова наеха едно доста обикновено студио на улица „Поланд“ в Сохо, извикаха Иън Армит и Клиф Бартън от „Хучи-кучи Мен“ и ние записахме седем песни за около четири часа: Work Song на Оскар Браун- младши и Нат Адерли; Aint That Lovin' You Baby и Bright Lights Big City на Джими Рийд; две парчета на Биг Бил Брунзи - Moppers Blues и Keep Your Hands Off Her; Don t You Tell Nobody на Уили Диксън и Just Like I Treat You на Хаулин Улф. Записът стана груб и неизгладен, но можеше да свърши работа, а и най-вероятно беше добър, колкото всяко друго демо.

Някои от звукозаписните компании казаха, че гласът ми е прека- лено груб за комерсиален успех. Леко бил хриплив, а хората по това време търсеха гладкост. Мисля, че точно от „ЕМИ“ ме отхвърлиха поради тази причина. Дори от някои страни се чуха и коментари за това дали съм достатъчно красив, за да направя соло кариера. Безпощаден бизнес, нали? Като цяло някои изпълнителни директори мислеха, че аз предлагам груб глас и голям нос на един пазар, които искаше излъска- ност и красота.

Въпреки това, с тези записи (и без никакви опити да скрият носа ми) Роуландс и Райт успяха да убедят Майк Вернън от „Дека Рекърдс“ да пуснат един мой сингъл. По това време „Дека“ беше домът на „Ро- линг Стоунс“, които последно видях на столовете в „Ричмънд“, облечени в плетени жилетки, а сега вече всички бяха луднали по тях. Това си беше много прилично място за стартиране.

Но имаше ли още професионални записи след този, от който произлезе първият ми сингъл? Мисля, че положително можем да потвърдим, че имаше. Студията на „Дека“ се намираха на „Броудхърст Гардънс“ в западен Хампстед и на 3 септември 1964-а година, аз се появих на рецепцията, стискайки (не се шегувам) малък пакет със сандвичи със сирене, приготвени същата сутрин от мама.