Род Стюарт - Автобиография

Това си беше доста натоварващо и за микробуса. Най-накрая микробусът реши, че му е дошло до гуша и по време на пътуването за участие в Нюкасълския университет спря и не пожела повече да тръгне. Пристигнахме за този концерт в каросерията на един камион.

И така, дотогава, фалшивият бомбардировач „Ланкастър“ ни возеше надлъж и нашир из Великобритания. Той ни беше транспортирал до Стоук-он-Трент, до един клуб, наречен „Плейс“, където публиката из- дивяваше, хората удряха с юмруци във въздуха от удоволствие - Лонг Джон се объркваше от този жест и мислеше, че се намира на някакво нацистко събиране, викна на момчетата да спрат да свирят и каза:

- Няма да търпим такива фашистки тъпотии тук!

Цялото шоу веднага замря.

Заведе ни и до Дънди, където при едно изпълнение в университета аз за пръв път облякох разноцветно карирани дрехи на сцената. Лонг Джон бе предложил да отидем в града и да закупим няколко панталона и жилетки в шотландско каре. Той реши, че по този начин ще спечелим публиката, за която знаехме, че е доста капризна. По време на изпълнението хората хвърлиха един поглед на този висок англичанин и на неговия приятел с дългия нос и с прическа тип „Дъсти Спрингфийлд“ 2, и двамата бяха облечени в шотландски дрехи, за да се подмажат на публиката, и решиха, че тая няма да бъде. По сцената заваляха бирени кутии. Щяха да изминат няколко години, преди отново да опитам това.

На някои места въобще нямаше нужда да нося такива дрехи, за да привличам дразнителите. Понякога само косата беше достатъчна. От време на време, между песните, някой шегобиец се провикваше:

- Ти момче ли си, или момиче?

Аз си имах подготвен отговор:

- Ела тук и ще ти покажа.

Не беше толкова остроумен, но вършеше работа.

Искам да ви обърна внимание, че Джон бе този, който ми даде прякора „Филис“. Оттам дойде и графитът, нарисуван от неизвестна ръка, който се появи на стената на „Ийл Пай Айлънд“, в който „Лонг Джон Болдри енд дъ Хучи-кучи Мен“, беше променен на „Ада Болдри енд дъ Хучи-кучи Лейдис“, със специалното участие на Филис Стю- арт. Това беше цената, която се плащаше, ако се грижиш за косата си през 1964-а. В „Манър Хаус“ в Лондон, където имахме договор за известно време, сцената бе направена от дъски и сандъци, като нито една от тях не беше закована. По време на изпълнението ни дъските се отместваха, образуваха се пукнатини, в които изчезваха инструментите и самите музиканти. Или това, или барабанистът пропадаше зад сцената и се получаваше кратка пауза, докато той се изтупваше и отново поставяхме барабаните. Веднъж гледах „Зут Мъни“ на същата сцена. Къси сака от коприна и тънки вратовръзки - каква група бяха само. А и можеха да пият.

Моят проблем беше задържането на алкохола. Една вечер на сцената в „Ийл Пай Айлънд“ изпитах усещане, че трябва веднага да си изпразня мехура, но понеже тоалетните се намираха доста далече, в задната част на клуба, избрах да спринтирам нагоре по стълбите до съблекалнята в кукленската къщичка и да се облекча в една празна чаша за бира. Щеше да се получи доста по-чисто, ако не бях поставил чашата на пода и в бързината да се върна не я бях ритнал. Течността се просмука през дъските и по-късно започна да капе директно върху раменете и главата на Лонг Джон.

Поуката от тази история: никога не правете съблекалня точно над сцената. Трябваше да платя за химическото чистене на сакото на Джон.

Соловият ми репертоар започна да нараства. Както при The Night Time Is the Right Time, започнаха да ми гласуват доверие с парчето на Мъди Уотърс Tiger in Your Tank, както и с това на Джон Лий Хукър Dimple. Дали се възприемах като блус певец? Не особено. Аз най си харесвах фолклорната музика. Но винаги съм смятал, че мога да използвам гласа си за различни стилове, а и пеех тези парчета с цялата си душа. Между другото, вече нямах нужда и от „черни бомбардировачи“. Изпивах една бутилка нюкасълска светла бира, а заедно с нея и един скоч с портокалов сок - изключителна комбинация, вероятно толкова вредна за зъбите, колкото и за черния дроб - и това ми стигаше за цялата вечер. Ако свирехме в Лондон, например в клуб „Маркий“, аз тръгвах по-рано вечерта от вкъщи, с оправена прическа, насочвах се в посока към спирка „Арчуей“, като се спирах в пъб „Уудман“, и там си изпивах светлата бира със скоч и портокалов сок. След това, докато се връщах с метрото в края на вечерта, се чувствах все още леко пиян и доволен от себе си.

Присъствието ми в бандата явно водеше до появяването на нов контингент в публиката на „Хучи-кучи Мен“ - най-вече образи, падащи си по модата, които обичаха да слушат малко ритъм енд блус, изпят от някой в ушит по поръчка костюм, с добре поддържана прическа. В отговор на това надписите в някой клубове бяха променени на „Лонг Джон Болдри енд дъ Хучи-кучи Мен“, със специалното участие на Род „Модния“ Стюарт. Лонг Джон започна да ме представя по следния начин от сцената: