Род Стюарт - Автобиография

Както и да е, помня какво се случи след шоуто, а то е, че аз отидох и седнах на платформата на гара „Туикенам“, чакайки влака за „Ватер- ло“. И за да убия време, извадих хармониката от джоба на палтото и започнах да свиря. А онова, което засвирих, беше риф от парчето на Хаулин Улф Smokestack Lightnin, блус песен, която горе-долу знаех как да изсвиря.

В една от версиите на историята, която по-късно Лонг Джон разправяше, ушите му се наострили заради звуците на красив и ридаещ блус, носени из зимния нощен въздух в безлюдната гара. Прекрасно! Но това няма как да е вярно, като се вземе предвид в какво състояние беше хармониката ми. Може би е бил пиян. Или може би аз бях пиян и свирех по-добре в сравнение с всеки друг път. Както и да беше, но той се приближи до мен, аз бях се увил заради студа - в купчина парцали, както той ме описва, с голям и стърчащ нос - и се представи.

Влакът дойде, пътувахме заедно до централен Лондон, говорихме за това как той вече движи „Ол Старс“ на Сирил Дейвис, след неговата кончина, и по времето, когато стигнахме „Ватерло“, той ме попита дали искам да се присъединя към бандата като беквокалист. Предлагаше да смени името на групата на „Лонг Джон Болдри енд Хучи-кучи мен“. Също така предложи и да ми плаща по 35 лири на седмица.

Тогава, в този момент, ако все още свирех на хармоника, щях да я глътна. Трийсет и пет на седмица! 20 на седмица беше 1000 на година, а хората с нормални професии изкарваха по 1000 на година по онова време. И той ми предлагаше 35... да пея беквокали?

Откъде беше сигурен, че въобще мога да пея? Може би ме беше виждал с Джими Пауъл. Може би някой му беше казал нещо? Или просто ме беше харесал (но със сигурност не го показа по никакъв начин). Всичко това изглеждаше особено магично и естествено - като част от филм. В един момент си безработен и чакаш влака; в следващия ти предлагат убийствен договор, все едно си професионален музикант.

И така, стиснахме ли си ръцете? Не. Направих точно това, което би направило всяко добро момче на деветнадесет: казах му, че ще трябва първо да питам мама.

Предполагам, че някъде в съзнанието си, вече си представях как тази среща ще се превърне в тема на разговор вкъщи на следващия ден. „Запознах се с този добре изглеждащ мъж във влака и той ми каза, че ще ми плаща да се разхождам из страната с него.“ Знаейки каква е мама, тя щеше да има да каже няколко неща, а това: „Тогава, тръгвай, момчето ми - бъди уверен и си изкарай страхотно“, нямаше да е едно от тях.

Точно тук Лонг Джон изигра своята роля на парламентьор. Каза ми, че много добре ме разбира - и той също все още живеел с майка си - и ще дойде, за да поговори лично с мама.

И както винаги, правеше това, което беше обещал. Лонг Джон можеше и да е голямо име на британската блус сцена, но родителите ми, естествено, не бяха чували за него. И през вратата на татковия магазин влезе този приятен, красиво облечен, любезен мъж - най-доброто средство за успокояване на родители - носейки (най-важния щрих) много цветя. Майка ми имаше много въпроси: ще напускам ли Лондон? Кога ще се връщам?

- Не се притеснявайте, г-жо Стюарт. Ще пазя вашия Роди.

Всички страхове на майка ми от разгулния шоубизнес и мръсотията по пътищата се стопиха като масло в тиган.

- Ами, добре, Джон. Вие сте джентълмен.

И просто така, аз си намерих работа в една група.

* * *

Нямаше никакво време за репетиции. Брат ми Дон ме заведе в „Уест Енд“ и ми купи бяла риза с висока яка и вратовръзка, и ние потеглихме. Имахме участие почти веднага, в „Туистед Уил“ в Манчестър. Докато пътувах в микробуса с останалите от групата, Лонг Джон каза, че ще имам нужда от песен. Идеята беше аз да се кача на сцената с бандата, да изпея една песен и след това да представя Лонг Джон. Казах, че ще изпея The Night Time Is the Right Time на Рей Чарлс.

- Можете ли да я изсвирите? - попитах момчетата от групата.

Започнаха да се вдигат вежди, все едно бях попитал: „Водата мокра ли е?“ или „Папата католик ли е?“.

Изпълнението ни беше от дългите, което значеше, че ще трябва да пея два пъти. Събираше се публика за вечерния концерт и ние свирехме. После тази публика си тръгваше и пристигаше публиката за нощния концерт и ние трябваше да свирим отново.

Вечерният концерт наближаваше, събираха се много хора, а аз се чувствах ужасно. Не изпитвах увереност. А и доста треперех. И се чувствах зле. Чак стомахът ме болеше. Забелязал състоянието ми, Клиф Бартън, басистът на групата - прекрасен човек - тихо постави нещо в ръката ми и произнесе нещо близко до класическите докторски реплики: „Вземи това, ще се почувстваш по-добре“.