Род Стюарт - Автобиография

Но заедно с кого? Бях се повъртял малко около членовете на една група, казваща се „Райдърс“, които знаеха, че мога да пея. Но не се получи особено добре. Бандата успя да се вреди за прослушване при звукозаписния продуцент Джо Мийк и ме поканиха да изпея вокалните партии. Мийк представляваше изглеждащ страшничко човек в костюм и вратовръзка, който имаше доста рокендролски перчем и притежаваше студио в един апартамент на три етажа, над магазин за кожени изделия на улица „Холоуей“. Качихме се по стълбите, настанихме се в стаята за звукозаписи и посвирихме няколко минути - не помня какво. Но си спомням, че накрая на парчето, Мийк дойде от контролната стая, погледна ме право в очите и дълго ме освирка. Взех си палтото. Предполагам, че това беше първата ми официална критика. След това групата се превърна само в инструментална. Не особено добро начало.

После преживях много по-леко унижение с една банда, която се казваше „Джими Пауъл енд Файв Дименшънс“. Пауъл беше блус певец от Бирмингам, с телосложение на боксьор, корав и стар шибаняк, който беше станал нещо като изпълнител за еднократни ангажименти поради факта, че можеше да имитира изключително добре Рей Чарлс. Как се озовах в групата на Пауъл? Всичко зависеше от това кого познаваш. Гореспоменатите „Райдърс“ се превърнаха в „Муунтрекърс“, а техният китарист отиде да свири във „Файв Дайменшънс“ и той ме спомена на Джими Пауъл. И явно това беше начинът за ангажиране на музикант.

Е, нещо като ангажиране. Ако се навъртах там достатъчно дълго и гледах с надежда, бивах поканен да се кача на сцената и да свиря на хармоника за две песни в „Кен Колиър Клъб“, намиращ се в мазето на една сграда на улица „Грейт Нюпорт“, точно до „Черинг Крос Роуд“ в централен Лондон. Колиър беше 34-годишен джаз тромпетист, който се бе завърнал от служба в търговския флот, с богат опит върху американския и най-вече нюорлиънския джаз, и се бе превърнал в един от първите изпълнители и промоутъри на джаза в Лондон. Лони Донеган, който бе направил албумите със „скифъл“, очаровали ме в училище, беше китарист в „Кен Колиър Джазмен“ за известно време. Първоначално „Кен Колиър Клъб“ беше място за традиционен джаз, но след това там започнаха да свирят новите ритъм енд блус банди; точно по този начин музикантите от „Джими Пауъл енд Файв Дайменшънс“ започнаха да свирят там, а аз седях в края на сцената и надувах бузи, и духах в хармониката в ключ сол, докато публиката гледаше, кимайки одобрително, или най-вероятно хората са се питали: „Защо, по дяволите, някой не научи този пич да свири правилно?“.

Другата ми работа беше да забавлявам групата по време на задръстванията по пътя, като отварям задната врата на микробуса, в който пътувахме навсякъде, и се изтъркалям долу на пътя. Винаги се разсмиваха.

Както и да е, след известно време ролята ми стана по-голяма, ко- гато Джими ме помоли да изпея беквокалите в парчето на Рей Чарлс What d I Say, което бе основното в репертоара на бандата. Очевидно това беше голямо повишение и аз с радост приех - само за да бъда залят със студена вода почти веднага.

Защо си мисля, че това се случи? Дали защото беквокалите ми наистина бяха ужасяващи - толкова лоши, че нямаше начин да бъдат представени пред публика отново? Хм. Или понеже Пауъл внезапно осъзна, че мога да пея и не му се щеше да има конкуренция в групата от някой толкова млад, с готини дрехи и хубава прическа, стоящ в края на сцената?

Не бих могъл да кажа. Вие отсъдете. Всичко, което знам, е, че бях изритан...

...само за да бъда привикан отново, не много дълго време след това, от Лонг Джон Болдри. Да кажа, че Лонг Джон изпъкваше на музикалната сцена по това време, ще бъде твърде меко казано. Той беше висок малко над два метра, певец с голям, плътен глас, светлокос и почти шокиращо красив. Притежаваше харизма в излишък и имаше изключително присъствие на сцената. Когато го срещнах, беше на двадесет и три - само с пет години по-голям от мен, но с десетилетия беше по-богат на житейски опит. Сладкодумен и винаги безупречно облечен, голям привърженик на плътните копринени платове, костюми с три копчета, в комбинация с ботуши с високи токове - би могло да се каже, че това беше мода от улица „Карнаби“, само дето той не си купуваше дрехите от улица „Карнаби“, а от един гръцки шивач, който не вземаше скъпо. Имаше брезентово палто, помня, че това беше много екзотична дреха по това време, но най-добри бяха костюмите му - изисканият стил, наследен от американските блус изпълнители, които Лонг Джон обичаше, с техните костюми от три части, лъснати обувки и внимателно подбрани чорапи. Можеш да пееш за бедност, а може и наистина да си беден, но винаги трябваше да се обличаш в изключително скъпи дрехи.