Род Стюарт - Автобиография

Джон беше завършил прогимназия в Мидълсекс, в покрайнините на Лондон, и беше изключително интелигентен. Всъщност неговите родители казваха, че решението му да отдаде живота си на музиката е „ужасно прахосване на един прекрасен интелект“. Подходът му към музиката беше почти научен - притежаваше и готини албуми, американски издания, с които се сдобиваше преди всички други. Джон бе този, заради когото започнах да слушам много блус музика, прехвърляйки се от предишния ми интерес към фолк музиката. Помня, че веднъж бях в апартамента му на улица „Гудж“, малко преди да отидем някъде по участия, и го попитах дали може да ми даде албума на Мъди Уотърс „At Newport 1960“ - онзи със снимката на Мъди на корицата, застанал на стълбище, с фантастична бяла вратовръзка. Джон каза:

- Страхувам се, че няма да стане. Тъкмо ми го върна Кийт Релф от „Ярдбърдс“, а Мик и Кийт чакат да им го дам.

„Ролинг Стоунс“ искаха да си направят копие върху магнетофонна ролка. Всички искаха да го чуят. Лонг Джон се бе превърнал в нещо като заемна библиотека.

Също така, той беше и изумителен пияч на водка и голям фен на онова, което наричаше „лудост“, по същество неговата кодова дума за глупашко поведение в името на забавлението. Той беше гей, което (а това е още един пример за това какъв малък житейски опит имах) ми отне доста време, докато го разбера. Връщайки се сега назад към първите дни, в които бяхме заедно в групата, повече от съвпадение беше това, че колкото и пъти да отивах в апартамента му, за да чакам микробуса, с който щяхме да отидем на участие, откривах Джон, който тъкмо е излязъл от банята, само по хавлия, а понякога и чисто гол. И това не ми правеше никакво впечатление, заради наивността ми не виждах признаците. В съблекалните на футболните отбори мъжете постоянно се разкарват голи. На мен това ми изглеждаше напълно нормално, бях напълно невъзмутим, въобще не се досещах да помисля над мотивите му.

Дори една вечер спахме заедно в едно легло - по време на турне с групата, в някакъв долнопробен хотел в Болтън, в който нямаше достатъчно свободни стаи - пак нищо не ми светна. Само че на другата сутрин, когато слязох долу да закуся, някои от другите момчета в групата се кикотеха и пускаха коментари, като: „Сигурен ли си, че не си обул гащите си на обратно?“, тогава започна леко да ми се изяснява - Лонг Джон е, както хората казваха в онези дни, „един от онези обратните“.

Все пак (а колко невероятно варварско изглежда това сега), това да си гей в Англия през 1964-а беше незаконно и щеше да си остане така до 1967 г., затова е разбираемо защо това не беше нещо, с което човек би желал да парадира или дори да доверява на други хора. Сигурен съм, че са се случвали някакви неща, но не помня Лонг Джон някога да е свалял мъж от сцената, докато свирехме. След години, той не си криеше гаджетата. Обаче в онези дни много добре ги прикриваше - и следователно трябваше да търпи обичайните неща от лелите му, които го питаха „кога ще си намери едно добро момиче и да се за- доми“, както и майка му, която веднъж изразила загриженост за това, че той дружи с мен, понеже съм и се виждал „леко обратен“.

Лонг Джон изцяло се отдаваше на музиката. Ходеше в „Ийлинг Джаз Клъб“ - едно влажно мазе, където окачваха един чаршаф на тавана, за да не капе върху музикантите - и стана част от „Блус Инкорпо- рейтед“, заедно с Алексис Корнър и Сирил Дейвис, които приеха Мъди Уотърс за свой модел на подражание и се нарекоха „първата бяла група в света, свиреща електрически блус“. След това, когато Корнър реши да превърне „Блус Инкорпорейтед“ в джаз банда, Лонг Джон отиде да пее с Дейвис в неговата ритъм енд блус група „Ол Старс“, която предпочиташе чикагския блус, който Джон харесваше най-много.

Дейвис беше оплешивяващ, плещест мъж, с куфар, пълен с хармоники, който свиреше като фурия и имаше много по-малко проблеми от мен при духането в инструмента. За нещастие, здравето му внезапно се разклати, влоши се и през януари 1964-а, след период на легло, той умря - възпаление на сърцето, така ми казаха тогава, макар да изглеждаше, че онова, което всъщност имаше, беше левкемия. Той беше само на тридесет и една.

Лонг Джон реши да почете смъртта на Дейвис чрез концерт на „Ол Старс“ в „Ийл Пай Айланд“: едно бдение във формата на музикални изпълнения. Бях на този концерт, макар да си спомням много малко от него. Историята разказва, че в публиката беше и Иън Маклаган, който по-късно свиреше на клавирните инструменти във „Фейсис“ и че подгряващата група беше една банда, която се казваше „Джеф Бек енд дъ Трайдентс“. Но точно така беше в онези дни: по всяко време, почти всички, които по-късно щяха да станат значими, се оказваха на едно и също място. Една злополучна газова експлозия под грешния клуб в грешната нощ и три четвърти от историята на британския рок можеше да изчезне за една вечер.