Род Стюарт - Автобиография

Толкова много дължа на Лонг Джон Болдри. Той ме откри - на пейката на една гара, според напълно вярната история - и ме превърна в певец и изпълнител, но това е само началото на всичко. Обичах го, докато беше жив и бях като обезумял, когато почина. Нося снимката му в портфейла си и трябва да ви призная, че не минава и ден, без да мисля за него.

Гарата, за която говоря, беше до Туикънъм, западно от Лондон, където доста пъти се оказвах в периода 1962-1963 г., когато ходех по клубовете, гледах бандите, чудех се дали аз бих успял - макар да бях доста убеден, че ще успея - но също така и къде бих си намерил място, върху това трябваше да помисля.

В Ричмънд, надолу по пътя от Туикънъм и издигнат на удобно място срещу железопътната гара, се намираше клуб „Кроудади“ - нищо повече от задната стая на един пъб, но това беше изключително място, когато бе претъпкано с народ, скачащ наоколо и полудяващ. Точно там видях и заобичах „Ярдбърдс“. Те имаха един китарист на име Ерик Клептън, който не изглеждаше твърде претенциозно. След време се наложи „Кроудади“ да затвори, понеже стана твърде шумен, но всички просто се преместиха в „Ричмънд Атлетик Клъб“, където нямаше сцена и публиката стоеше до музикантите. Невероятна атмосфера.

Но легендарният „Ийл Пай Айлънд Хотел“ беше най-доброто място за купон за мен - стара, влажна бална зала, издигната върху едно парче земя по средата на Темза и свързана с клатещ се, дървен мост. Това място е било използвано за бални танци през 20-те и 30-те години, а след това е било джаз сцена до началото на 60-те, когато започва да приютява новопоявяващите се ритъм енд блус банди. В края на моста две възрастни жени в кожени палта събираха такса за влизане.

Вътре в клуба, по протежение на едната стена, се простираше бар - но чашите никога не свършваха, което беше странно, понеже спортът, практикуващ се на края на вечерта беше хвърляне на халбата в реката. Все още продължават споровете за това дали дансингът беше със специална, мека настилка, или просто бе изгнил отвътре. Всеки път, когато в левия край танцуваха, хората на десния край подскачаха нагоре-надолу, без да могат да спрат.

Съблекалнята за групите беше някакъв странен сандък, или кукленска къщичка, надвиснала над сцената, с малки прозорчета със завеса, през които музикантите можеха да гледат публиката отгоре. До сцената се достигаше по едно тясно стълбище в ъгъла. Много певци бяха пробвали драматично появяване надолу по стълбите и се озоваваха по задник в публиката.

Господарят на това уникално кралство беше един отракан пич, който се казваше Артър Чиснал. Когато и аз започнах да свиря там, открих, че Артър плаща на бандите с банкноти от един и пет паунда - никога по-едри. В края на вечерта той предаваше парите и музикантът си тръгваше с пачка банкноти, които нямаше как да се поберат в джобовете му.

Но отначало там си бях просто клиент - хващах метрото до „Ва- терло“, а после се прехвърлях на надземния влак за Туикънъм. Това си беше доста дълго пътуване от „Арчуей“, където живеех. А и беше още по-дълго на връщане, ако бях изморен и пиян, както често се случваше с повечето от нас, и заспивах, като пропусках „Арчуей“ и се събуждах от раздрусването в края на линията в „Хай Барнет“. Въпреки това усилията си струваха. Когато си се облякъл в най-добрите си дрехи, внимателно си оправил прическата си и се отправяш към „Ийл Пай Айлънд“, усещаш онова чувство, от което те засърбяват ръцете, че си се отправил към наистина екзотично място. Членските карти на клуба бяха направени да приличат на фалшиви паспорти - на тях пишеше „Ийлпайленд“ - за да стане ясно на всички: това място си е отделна държава. А тази държава беше изключително гъсто населена с музикални маниаци, студенти по различни изкуства и красиви момичета в къси поли. Както каза веднъж Джордж Мели: „Можеш да видиш секса как се издига от „Ийл Пай Айлънд“, като пара от чайник“. Това беше една изключително вълнуваща дестинация, място, където наистина започнах да разбирам мощта на ритъм енд блус музиката, когато се свири както трябва.

Бях на осемнадесет и излизах със Сю Бофи. Тя имаше приятелка, която се казваше Криси и една вечер тя пожела да отидем и да гледаме групата на гаджето и в Ричмънд. Явно нейното гадже беше някакъв певец. Двамата със Сю се съгласихме.

Фамилията на Криси беше Шримптън, гаджето и се казваше Мик Джагър, а групата му се наричаше „Ролинг Стоунс“. Чудя се какво се случи с тях? Вечерта, в която ги видяхме, те бяха седнали на столовете, облечени в плетени жилетки, свиреха блус кавъри и едно или две техни парчета. Певецът със сигурност умееше да привлича вниманието на публиката. Лонг Джон по-късно щеше да каже за Джагър: „Обладан от средновековен таласъм“, което доста му отива. Тогава не се запознах с Мик, но си спомням, че бандата ми хареса, докато в същото време в мен се бе появило онова натякващо чувство: „И аз мога да правя това“. Всъщност дори бях толкова дързък, че си помислих: „Моят глас е по-добър от неговия“. Можех да привлека няколко души около мен с китара на плажа; защо да не вдигна нивото и да забавлявам публиката от сцената?