Род Стюарт - Автобиография

„Обемът“ си остана с мен и после еволюира в рошавата прическа по време на съществуването на „Джеф Бек Груп“. Разработих този външен вид в тандем с Рони Ууд, който също свиреше в групата и имаше същата коса, макар неговата да е малко по-гъста от моята. Двамата с Рони си оформяхме взаимно новите прически през онези дни - в хотелски стаи, или в домовете на родителите си. А и ние не прибягвахме към някакъв аматъорски метод при правенето им. Използвахме един метод на придърпване на косата надолу с палец и показалец и после я клъцвахме с ножицата - много професионално. И през цялото време спирахме работата, за да се погледнем в огледалото. Отнемаше ни цяла вечност, за да ги направим взаимно. Какъв чудесен начин на заздравяване на приятелството между двама мъже. Повечето пичове биха саботирали косата на другия. „Аха, изглежда си добре, остави я така.“ Но не и ние.

Идеята на тази прическа беше да изглеждаш така, все едно сега си се измъкнал от леглото след вечер на завиден разврат - макар, отново повтарям, тази външност не се получаваше от само себе си. Ужасно много работа се изискваше, за да изглеждам толкова разчорлен. И по-точно, по време на сушенето се изискваше много стоене с главата надолу - или, поне да се навеждаш надолу и да оставиш гравитацията да си свърши работата. На тази техника ме научи една фризьорка от Чикаго през 1968-а, докато бях на турне с „Джеф Бек Груп“. Тя ми каза, че навеждането надолу и духането със сешоара от врата към темето дава обем на косата, позволява на натуралните масла да се използват много по-ефикасно и ефектът е много по- добър от сресването назад. Казах й:

- Фантастично, ще го изпробвам.

И през следващите четири десетилетия аз бях с експлодирала глава.

Не е вярно, че косата ми не се е променила през годините. Имаше и някои странични периоди, експериментални фази, вариации на основната тема. Например два пъти съм почервенявал. Първия път беше в средата на 70- те, когато имах връзка с актрисата Брит Екланд. И двамата го направихме - просто заради самия ефект, понеже хората не очакваха нещо подобно от две звезди с руси коси. Това шокира ли някого? Не мога да си спомня. Мисля, че няколко пъти ни огледаха, което ни беше и целта. После отново си върнахме русите коси.

В Лондон през 80-те ходех при Дени, един луд фризьор в „Суини Тод“ на улица „Бийчъм“. Обичам тази бръснарница. Отивах някъде към 18:00 ч., когато вече се изпразваше от хора. После изпращахме някой да ни купува халби с бира и шотове от пъба отсреща и се отрязвахме сериозно. В тези обстоятелства направата на една прическа отнемаше около пет часа. Но това бяха най-веселите прически, които някога съм си правил.

Дени също така ме убеди да си боядисам косата червена за известно време, към края на десетилетието, като този път я скъсих и добавих и брада: нещо като фигурка на супергероя Екшънмен с къна. Реших, че изглеждам добре. Единственият проблем с лицевото ми окосмяване е, че мога да си пусна брада около устата и по брадичката, но не и по бузите. (Преди някой да е повдигнал въпроса за мъжествеността, позволете ми да спомена името на още един, който има същият проблем: Мохамед Али.) Пак казвам, червеното си беше кратка фаза и след това отново си станах блондин. Ако човек е чувствителен, винаги се връща към онова, с което се е чувствал най-добре.

Русата външност се появи, когато се преместих в Калифорния през 1975-а и косата ми по естествен път се превърна в такава от слънцето. След това започнах да подчертавам този ефект по изкуствен начин - от по- светлите нюанси, чак до яркото, почти бяло изрусяване с тъмни корени от 80-те години. Сега това е комбинация от три цвята, смесени от едно момиче, което идва вкъщи, за да го прави.

А и дължината на косата ми варираше. Може би беше най-дълга в началото на 70-те, когато бях във „Фейсис“. Отгоре пак си беше рошава, но от задната страна ми стигаше до раменете - разбира се, това си беше много популярен стил по това време. Ако се правеше по правилния начин и косата беше измита добре и изсушена, тогава леко подскачаше около ушите при ходене. Това си беше търсен ефект.

Рошавите кичури бяха нещо, което всеки можеше сам да си направи - много полезно преди телевизионни интервюта. В „Ютюб“ има записи от едно мое интервю, което ми взе Ръсел Харти по британската телевизия през 1973-а, в което посвещавам толкова енергия на оправянето на прическата си, колкото и на отговарянето на въпросите му. Също така се вижда, че държа една чаша ром с „Кока-Кола“ и ако се съди по цвета на очите ми, явно съм обърнал няколко подобни чаши преди интервюто. Идеално рокендрол поведение - макар това да се дължи най-вече на огромния страх от интервюта на живо по телевизията.