Род Стюарт - Автобиография

По същия начин убедено взех участие в два марша „Алдермастън“, в които участници в кампанията за ядрено разоръжаване и други антиядрени демонстранти се източиха с хиляди между спорния държавен център за ядрени изследвания в Алдермастън и площад „Трафалгар“ в централен Лондон, места намиращи се на 80 километра едно от друго. Е, казах „убедено“. Тези маршове представляваха нещо като безспирни музикални фестивали, с групи и странстващи музиканти навсякъде и често продължаваха по няколко вечери. Симпатизиращите ни училища по пътя ни отваряха физкултурните си салони, в противен случай ние си разстилахме спалните чували в някоя селска зала. Аз настина имам социално самосъзнание. Не одобрявам атомните бомби, колкото всеки друг протестиращ. Когато крещях „Поларис - вън!“ 1, заедно с всички други, аз наистина го вярвах. Но в същото

време - млади хора? Спане? В спални чували? Ще излъжа, ако кажа, че при наближаването на уикенда преди марша, една от най-главните ми мисли не беше: „Може и да ми се усмихне късметът там“.

В действителност, сексът между двама души в спален чувал не е лесна работа, а и светлините в онези училищни зали не се изгасяха напълно и заради множеството хора наоколо, сексуалните изпълнения се превръщаха в непосилна задача. Но се получаваха доста приятни опипвания.

По време на тези маршове си носех китарата - увиснала на гърба ми, заедно с черната ми торба със значката на кампанията за ядрено разоръжаване, която бях нарисувал върху нея. Точно така се правеше, ако притежаваш китара - вземаш я със себе си, а после, почти всеки път, щом се застоиш на едно място, сядаш на земята и засвирваш, дърпайки струните за отделни части от американски фолк песни, които знаеш - неща на Дилън, на Рамблин Джак Елиът, малко на Уди Гътри, - а когато чуеш други да свирят, вземаш части от техния репертоар и ги прибавяш към своя. Тези маршове за мен бяха началото на изпълнителската ми кариера, на това да запомня нещата, които бях научил в задния двор, докато трябваше да наглеждам магазина и да ги направя обществено достояние. По подобен начин, през уикендите, започнах да ходя до Брайтън, на южното крайбрежие на Англия - го- тиния сборен пункт за битници и за желаещи да са битници - хващах влака от гара „Виктория“ заедно с приятелите си и сядах на плажа в брезентовото си яке, с китарата и изглеждах като истински битник. И хората ми казваха: „Род, изсвири San Francisco Bay Blues“, или „Род, дай оная на Дилън“, или „Род, изсвири Cocaine Blues“, а когато това се случеше, кацнал върху камънаците, с малобройна публика около мен, започнах да осъзнавам, че притежавам глас, който хората искаха да чуят.

През лятото на 1962-а, двама от нас направиха колеблив опит да видят света, чрез един маниер, за който си мислихме, че е бохемски. За първи път излизах в чужбина. В интерес на истината, най-далеч от Лондон бях ходил до Брайтън. Взех назаем малко пари, качих се на ферибота до Франция и се придвижих до Париж на стоп, вдигайки палеца си по Национална магистрала 1. Там засвирих пред кафене „Ле дьо маго“, представих им You ’re No Good, It Takes a Worried Man to Sing a Worried Song и Rock Island Line, отново и отново, спечелих цяла шепа френски франкове, купих си франзела, спах под един мост на Сена, доста близо до Айфеловата кула и се върнах у дома. Второто пътешествие на стоп, известно време след това, ме отведе на юг до Испания, където спях заедно с група пътуващи британци в покритите площи около „Камп Ноу“, футболния стадион в Барселона. За това нещо бяхме прибрани от полицията и ни оставиха в британското консулство, откъдето уредиха да ни транспортират със самолет до вкъщи, а ние се чувствахме леко унизени - това беше първият път, когато пътувах със самолет.

През този период струвах доста изхабени нерви на родителите си, но го осъзнах впоследствие. През по-голямата част от времето те нямаха никаква представа къде съм, което ги караше да се притесняват. Косата и миризмата ми също ги притесняваха, както и това, че нямах никакъв план за бъдещето си.

Но аз само изразявах себе си - и то не много убедително, както се оказа. В Шорхам, близо до Брайтън, имаше една групичка от битници, които висяха в голяма лодка, приспособена за живеене, и стигнаха до националните новини, понеже влязоха в конфронтация с полицаите, които дойдоха да ги изгонят от там с маркучи. Представителите на закона се появиха и буквално ги изхвърлиха с водни струи. До този момент, вдъхновението за мен, Кенет, Клайв, Кевин, Браян и нашата малка група от лондонски натрапници, беше приемането ни от страна на този битнически елит. Мисля, че само веднъж успях да се кача на тази лодка - и все още помня вонята. От истинските битници, аз бивах считан за нещо като битник за уикенда, кресльо за уикенда, половин- чата работа. Помня, че веднъж отидох в Брайтън за три поредни дни и си помислих: това е то. Най-накрая - тук съм в понеделник сутринта и се разкарвам по плажа. Но все още истинските битници не ме приемаха между тях. Това беше справедливо. В края на краищата, аз бях бунтовник с пощенска спестовна сметка - битникът, който се прибира при мама.