Род Стюарт - Автобиография

Обратно в Лондон, аз се движех, без знанието на родителите ми, с разни битници, които се бяха настанили незаконно в една голяма и изоставена къща в Хайгейт, близо до „Замъка на Джак Строу“, един пъб, който вече е затворен. Веднъж решихме да си сготвим боб на огъня и накрая подпалихме покрива. Появи се противопожарната команда, както и един полицай, офицер Браун, който - за късмет или за нещастие, може да се тълкува и по двата начина - познаваше баща ми и ме замъкна в нас.

- Водя ви Род - каза той. - Тъкмо подпали един покрив.

Награда ми беше един удар в главата - единствения път, в който баща ми ме е удрял. Точно тогава мама ми взе дънките, блузата с високата яка, кожения елек и точно както бе сторила с бутонките на баща ми, ги изгори.

Получи се нещо като превключване на ключ. За една нощ поум- нях и се превърнах в моден фен - или поне дотолкова, доколкото лондонската сцена бе заинтересувана от изкусна мода и красиво облекло. Другите аспекти на това разцъфващо разклонение на младежката суб- култура - интерес към ска музиката, шофиране на мотопеди - ме подминаха. Но аз следвах модата с добре изгладена риза и чифт хубави обувки и от най-миризливо човешко същество в цивилизования свят се превърнах в човек, когото не можеш да изгониш от банята.

И тогава започна онова с косата. Но косата заслужава отделна глава.

ОТКЛОНЕНИЕ

В което нашият герой не спестява нищо, разказвайки за косата си.

Това е нещото, което е общо между мен и кралицата: и двамата сме с една и съща прическа от четиридесет и пет години. Ами, когато намерите нещо, което ви отива...

При Нейно Величество: внимателно подбраният шампоан и прическа. При мен: гъстата, рошава коса - бих добавил, внимателно поддържана по същия начин. Мислите си, че прическата ми се получава от само себе си? Грешка. Нужни са усилия.

Но преди да се появи русият и рошав вид, налице беше обемният. Или, както ние си го наричаме - „обема“ - все едно казваш „Внимавай с обема ми, пич!“ или „Ей! Пипаш ми обемчето!“ (Човекът много си пазеше обемистата прическа.)

Обемната прическа беше първото съществено развитие за мен, след като изоставих битническия стил и се измих. Когато ходех в Париж и свирех по улиците, бях видял тези френски младежи с грамадни, издигащи се нагоре прически с големи бретони. Сметнах, че изглеждат страхотно. После реших да създам своя собствена версия. Всичко се състоеше в сресването назад и работа със сешоара. Сресването назад нямаше да е проблем, но сушенето се оказа сложно, понеже в къщата на родителите ми нямаше сешоар. Телевизор, да - в това отношение бяхме нормално семейство. Но сешоар - не. Сешоарите бяха сравнително рядка вещ в началото на шейсетте години. Ако искаш да си подсушиш косата, просто заставаш пред огъня, или дори (а това не е особено препоръчително) я слагаш близо, а понякога и вътре във фурната, и един вид я печеш, докато изсъхне.

Но няма как да опечеш един „обем“. Или поне не такъв, който да изглежда добре. За голям късмет сестра ми имаше сешоар. А за още по-голям късмет - живееше малко по-надолу. И аз изскачах от ваната, изсушавах се, обличах се и отивах до Мери, докато косата ми още беше мокра. Понеже имам доста коса, „обемът“, който успявах да направя, чрез сресване назад и сушене, просто излизаше доста голям. Беше от рода на кошер: „обем“ върху който можеха да рикошират монети. Той караше Дъсти Спрингфийлд да изглежда като аматьор.

Проблемът беше не да се изправи косата, а да се накара да стои изправена. Мъжки продукти за коса? Забравете. „Направи си сам“ решението на проблема беше да се забърка една супена лъжица захар в малко количество вода и да се приложи към косата, малко преди сушенето със сешоара. Топлината от сешоара караше захарта да се втвърди и (ако имах късмет) „обемът“ се втвърдяваше с нея. Това беше най-доброто решение за задържане на формата. Но при продължително време си имаше и своите негативни страни. Когато се събудиш сутринта, имаш усещането, че някой те е атакувал с пръчка захарен памук. А дори косата да е подсилена със захар, човек пак се моли на природните стихии - особено ако, точно като мен, използва лондонското метро, за да стигне до дестинацията си за прекарване на вечерта. Долу в метрото системата от тунели, идването и потеглянето на влаковете, създават серия от течения. Предстоящото пристигане на влака често бива предшествано от силен и продължителен повей на въздуха по платформата. Представете си ме сега, добре облечен и с готова прическа за вечерта, придружен от приятелите ми, стоя на спирка „Арчуей“, докато влакът гръмовно приближава - всички ние се облягаме на стената, с ръце на главите си, опитвайки се да защитим прическите си, за да не бъдат издухани от вятъра.