Род Стюарт - Автобиография

Исках да мога да пея тези песни и исках да мога да ги свиря - да се въплътя изцяло в тях. Имах спестени 10 паунда, взех от брат ми Боб още 30 назаем, за да си купя подходяща акустична китара с метални струни - „Зенит“, от един музикален магазин в „Уест Енд“, който се казваше „Айвор Марантс“. За разлика от първата ми китара, тази притежаваше полезното качество да си остава настроена - и, алилуя!, сега вече самият аз можех да я настройвам. Също така имах и каподастер, който да защипя върху струните, а това ми изглеждаше върха на музикалната изтънченост. А от някакво друго място се сдобих с хармоника и стойка за врата ми и вече можех да съм изцяло като Дилън. (Измина поне една година, докато някой ми каза, че в хармониката не е нужно само да духаш, а и да всмукваш - и, следователно, тази комбинация от духане и всмукване води до уникалния експресивен потенциал на този инструмент. Дотогава аз само духах, като изваждах звук на пиле, което бива удушавано отново и отново. Но, хей - това си е учебен процес.)

През някои дни татко трябваше да ходи до Айлингтън, за да поръча продукти и ме оставяше да се грижа за вестникарския магазин. И веднага след като тръгнеше, аз слагах надписа „Затворено“, сядах в малкия заден двор, близо до външната тоалетна, опитвайки се да за- добрея в песните на Дилън на китарата - трудна работа, защото не бях толкова добър китарист, но открих, че доста добре успявам да ги наподобя с гласа си. Този учебен процес ме поглъщаше за цели часове, докато изведнъж осъзнавах, че е време татко да се върне, оставях китарата и бързичко отварях отново магазина. Татко казваше:

- Дявол да го вземе, днес не си свършил много работа!

А аз казвах:

- Беше много спокойно. Почти никой не влезе.

И така, с глава, изпълнена с Дилън, и сърце, натъпкано с неясна тийнейджърска бунтовност, аз навлизах в една силно стилизирана битническа фаза. Най-важният ход? Пускане на много дълга коса. През всичките тези години след това беше трудно да се обясни на хората колко шокиращо беше да имаш дълга коса във Великобритания през 1962 г. В една държава, която все още беше обединена и непроменлива, това приличаше на поругаване на всички социални ценности, акт на почти гротесков бунт, дълбока обида на всичко, което беше правилно и благоприлично. Когато работех във фирмата за дървени рамки, трима или четирима от мъжете имаха доста дълги коси, до раменете, а когато вървях по улицата с тях, шумотевицата, която предизвикваха, караше кожата ми да настръхне. Хората буквално им заставаха на пътя. В тези мъже нямаше нищо заплашително или агресивно; просто косата им беше дълга. Но дългата коса бе достатъчна.

И аз оставих косата си да порасне. Изглеждаше ми като нещо напредничаво. Мислех, че дългата коса изглежда страхотно и смятах, че реакциите към нея бяха нещо още по-страхотно. А после спрях да я мия, за да добавя и чорлавост. Всъщност, спрях да мия и всичко друго. Смърденето беше важна част от това да си битник така, както аз го разбирах, във версията на битник културата, която се просмукваше при нас от Америка постепенно, дразнейки интереса ни. Няма как да си истински битник, ако не излъчваш лоша миризма. Затова престанах да вземам вана и да си пера дрехите - моето стандартно битническо облекло от дънки, блуза с висока яка и кожен елек. Родителите ми намразиха това развитие на нещата, а сестрите ми и брат ми Дон бяха отвратени - най-вече бяха притеснени заради нервите, които причинявах на майка и татко. Мери веднъж ме дръпна настрана и ми се накара, понеже мислеше, че съкращавам с години живота на родителите ни. Само брат ми Боб нямаше проблеми с това, защото и той си падаше малко бунтовник и минаваше през етапа на конте-хулиган, докарвайки си много спорове с татко. Боб най-вероятно знаеше, че тези неща идват и си отиват постепенно.

Също така станах доста силно, но повърхностно, политически настроен. Казват ми нещо и аз съм против него. „Срещу какво се бунтуваш?“ „Ти какво предлагаш?“ Започнах да си купувам „Дейли Уъркър“, крайният социалистически вестник само за да дразня другите, които не бяха крайно леви. По време на обедната почивка, на местата, където работех, аз го изваждах, разгръщах шумно страниците и започвах да го чета. Нямах никаква представа за какво четях, но мисля, че предизвикваше желания ефект.

Естествено, това беше един от златните периоди за протести. През октомври, 1962-а трябваше да се припотим покрай кубинската криза - Хрушчов и Кенеди бяха опрели чело в чело за две седмици, Великобритания го играеше кученцето между тях, а войната, която щеше да засенчи всички предишни войни, беше на път да се разрази над нас. Заради тази работа аз и моите приятели се подготвихме добре. Щом кризата се задълбочи, ние си натъпкахме раниците с дрехи и консерви печен боб и поехме към Шотландия. Решихме, че ако се придвижим достатъчно далеч в северна посока, носейки консерви с боб, колкото ни беше според силите, можехме да излезем живи от тази ситуация. Това може би е леко наивно. Както и да е, успяхме да стигнем едва до Лутън и после се върнахме обратно.