Род Стюарт - Автобиография

В една от любимите мои снимки с татко, двамата се намираме на едно тревисто място в Глазгоу, ритаме топка, малко преди да гледаме срещата между Шотландия и Англия на „Хемпдън Парк“, един мач на международно ниво през 1974-а. (Крайният резултат за онези, които късно включиха приемниците си: Шотландия - Англия 2:0.) На тази снимка фактът, че той е на 69 и е облечен в костюм, изглежда, не му пречи да се хвърля към топката като 22-годишен.

Баща ми по безсрамен начин поставяше футбола на първо място или поне близко до първото място, все едно за него той беше един успешен брак. Майка ми веднъж му хвърли бутонките в огъня, защото той прекара цяла Коледа в болницата, след като си бе счупил крака в мач, в който тя го беше помолила да не играе. Сутринта преди сватбата на сестра ми Пеги пък татко и братята ми не видяха защо да не могат да посетят мача на „Хайгейт Редуинг“. За нещастие, това беше мач за купата, стигна се до продължения и те закъсняха за сватбата. Мама се разяри и за момент ни се стори, че бутонките на татко отново ще се озоват в огъня, но този път той още не ги беше събул. Мама обичаше да казва: „Гадният футбол донесе повече неприятности на това семейство и от две световни войни“. Това беше само леко преувеличено.

Мога да си представя, че баща ми е таял големи надежди за пробите ми в „Брентфорд“ - повече и от мен в интерес на истината. Подозирам, че си е позволил да повярва, че за мен ще настане славно време. А когато нищо такова не се случи и телефонът не звънна, предполагам, че това засегна него по-силно, отколкото мен. Дон и Боб бяха добри играчи, но нито един от тях не можа да попадне в професионалния футбол. Аз бях последната надежда на татко за футболно величие.

Въпреки това той го преодоля. По-късно успя да пробута на медиите една история за моя неуспех в професионалния спорт, дължащ се на растящ навътре нокът на крака, причинен от твърде тесни обувки с остри върхове.

Що се отнася до мен, аз обичам футбола; татко и братята ми се погрижиха за това. Те първо ме заведоха да гледам Англия срещу Шотландия на „Уембли“ през 1959-а. Мачът, в който английската легенда Били Райт изигра стотната си среща за националния отбор, а аз отначало се зачудих защо членовете на семейството ми викат за Шотландия, докато най-накрая ми светна. Прибрахме се посърнали у дома: англичаните победиха с 1:0. Събитията през този ден, страстта на татко и снимките на шотландските футболисти по стената в спалнята на брат ми Боб, ме накараха да видя шотландските си корени и ме запратиха по дългия и лъкатушещ (и скъп) път, по който все още ходя като фен на националния отбор на Шотландия и на „Селтик“. Но да играя професионално? Това не беше нещо, за което се замислях сериозно. То не прогаряше дупка в сърцето ми по начина, по който много скоро, и то доста внезапно, щеше да го стори музиката.

И така, вместо футбол - тапети. Татко ми намери работа на пълен работен ден като печатар на тапети в компания „Шанд Къд“, в „Кен- тиш таун“. Плащаха добре - достатъчно, за да мога да давам половината от надницата на родителите си като наем (защо моите деца не правят същото?) и въпреки това успях да стана горд собственик на пощенска спестовна сметка. (Бележка: още от самото начало харчех разумно парите си.) Помнете, че аз съм далтонист. Това винаги ще представлява някакво ограничение в тапетната индустрия. Ако човек е далтонист, няма да може да пилотира самолет. Едно от другите неща, които няма да може да бъде, е дизайнер на тапети.

От „Шанд Къд“ ме съкратиха и аз си намерих нова работа, която се състоеше в сглобяване на дървени рамки, в малка компания, собственост на един пич, който притежаваше и погребално бюро в северен Финчли. И това отново продължи съвсем кратко. За ден или два помагах на един електротехник в къща в Ричмънд, като силно наведен, прокарвах кабели през тръбите. А през две недели в гробището в Хайгейт изкарвах няколко лири, като оразмерявах парцели и ги отбелязвах с канап. Човек научава много за себе си, когато върши физическа работа. А онова, което научих за себе си, беше, че не обичам физическата работа.

По някаква случайност от тези няколко часа на гробището се роди популярният мит (който с удоволствие потвърждавах), че съм бил гробар. Това е възхитителна, мистериозна част от миналото ми, но отново ще трябва да я задраскаме от протокола. Аз съм бил гробар толкова, колкото и Гордън Рамзи е бил гробар, когато е играл за „Рейнджърс“.

Животът си вървеше така, докато бях тийнейджър, сменях една незадоволителна работа с друга и все още живеех в дома на родителите си, който скоро щеше да престане да бъде на номер 507, улица „Арчуей“ и щеше да се превърне в апартамент с две спални над сладкарница и близо до вестникарска будка, където имаше и табела „Дж. Р.