Род Стюарт - Автобиография

* * *

На шестнадесет години аз съм си вкъщи през повечето вечери, освен когато имам тренировка по футбол в сряда, стоя си у нас и спестявам пари и енергия за уикенда, когато ще посетя пъбовете из „Уест Енд“ - „Дукът на Йорк“ на улица „Ратбоун“, „Бодливото свинче“ на площад „Лейчестър“. Или някои от старите ми съученици - Кенет Пиърсън, Клайв Аморе, Кевин Кронин, Браян Бореам, всичките като мен с възбуден интерес към музиката, дрехите и момичетата - може би са чули за някакъв купон в „Ърлс Корт“, а в такъв случай ще трябва да се хване метрото и да се отиде там с голяма бутилка сайдер в ръка, като се ослушваме за шума на улицата.

А един път някой спомена джаз фестивала „Бюли“ - цял уикенд с музика, пиене навън из земите на величествения замък, в средата на Ню Форест, в Хемпшир. Фестивалът се провеждаше за шеста година през 1961-ва и наистина прокарваше пътя на фестивалната култура, която щеше да се разрази по-късно през това десетилетие. А нямаше ли някакви размирици в края на миналата година? Феновете на традиционния джаз и тези на модерния не проведоха ли един юмручен спор, подклаждан от алкохола? Кой не би искал да види нещо такова? Никой от приятелите ми около мен не си падаше по джаза, особено по онова време, но това нямаше значение. Значение имаше мястото. Малко скъпичко, но нямаше да е проблем, понеже там се намираше един прекрасен пъб, „Ръцете на Монтагю“, до приливната река, мястото, където се провеждаше фестивалът. Разправяха, че може да се пие в пъба, докато нивото на водата спадне, а тогава било възможно да се нагази, прекоси и да се промъкне човек на фестивала, като се из- катери по канализационната тръба, без да плаща билет. Човек няма да мирише много приятно след това, но ще влезе безплатно.

И така, аз отидох и всичко сработи изключително добре. Останахме в заведението, докато нивото на водата се снижи достатъчно и след това отидохме да разузнаем откъде ще се промъкнем. Оказа се, че тръбата е преливник, а не канализационна, което се оказа добра новина. Намокрихме се до коленете и малко се поокаляхме, но нищо повече. Тръбата беше малко над един метър в диаметър, затова промъкването се оказа доста лесно и макар на другия край да имаше метална решетка, блокираща горната половина на тръбата, просто трябваше да минем под нея, това беше единствената трудна част, и се озовахме вътре.

И тук, през 1961-ва, на едно отдалечено, тревисто място, няколко часа след успешното ни преминаване през водата, и сред приглушените звуци на традиционен джаз, вероятно изсвирен от „Крис Барбър Джаз Бенд“, или може би от „Клайд Вали Стомпърс“, или дори от добрия стар Акер Билк, легендарният кларнетист, аз изгубих по това време вече не толкова ценната си девственост, от една по-възрастна (и по-голяма) жена, която доста сериозно започна да ме сваля в палатката за продаване на бира. Не мога с точност да кажа колко по-възрастна беше - но достатъчно голяма, за да се разочарова от краткостта „не мигай или ще го изпуснеш“ на събитието. (Части от това събитие, доста изменени и преувеличени, по-късно намериха място в песента Maggie May.)

Беше важно да оставя зад себе си такъв крайъгълен камък, макар като животопроменящо, завъртащо света около мен събитие, не мога да кажа, че този кратък момент в тревата би могъл да се сравни с онова, което ми се случи през 1962-а, когато чух първия албум на Боб Дилън. Той наистина разтресе земята.

И други албуми са ми оказвали влияние: разкошният и театрален албум на Ал Джолсън, който мама пускаше и аз обожавах; C'mon, Everybody на Еди Кокран от 1958-а (някои от първите ми опити да пея пред публика представляваха кресливи имитации на Кокран от тази песен); или, по радиото във фабриката за тапети „Шанд Къд“, слушах как Сам Кук пее с медено стържещия си глас You Send Me, песен, която по-късно щеше да се превърне в основен образец на онова, което исках да постигна като певец.

Но нищо друго не успя да ме шашне както албума на Боб Дилън. Пусках го отново и отново на семейния радиограмофон, на чиято скала бяха написани, но никога не успяваше да ги намери, екзотични станции като Москва и Кабул. Но в този случай, за младите ми уши, докато плочата се въртеше в дървения саркофаг, нещо в тембъра на гласа и мистериозността на текста наистина ми се струваше, че идва някъде отдалеч. На мен ми звучеше точно като Америка. Това обобщаваше всичко, което си представях, че е Америка. Дилън пееше Talkin’ New York и на мен ми се искаше да избягам там. Без да разстройвам родителите си - аз ги обичах - но просто да вкуся от този свят на възможности, превъплътен в музиката, необятността и откритостта на Америка. Този албум не само разшири хоризонта ми: той го приближи. Оттогава нито един албум не ми е въздействал по този начин.