Род Стюарт - Автобиография

Стюард - сладкар“. Това заведение изглежда, че завинаги беше управлявано от ексцентрична и стара жена, която разнасяше всички вестници и крачеше по улицата с крака, обвити в плат. Сладкарницата беше известна сред местните заради теснотията си, миризмата на мухъл и шоколадчетата с избледнелите опаковки, които стояха на витрината. Когато тази жена умря, баща ми, вече наближаващ пенсия и желаещ нещо по-леко от занаята на водопроводчик, я купи. Никога нямаше да забогатее от тази сладкарница, но поне в началото тръгна добре. Изхвърляйки купчините стари вестници, които предишната собственичка беше поставяла вместо мебели, татко се зарадва, когато между страниците им откри внимателно скрити банкноти - тайните спестявания на старата жена.

Плюсовете и минусите да живееш над сладкарницата на родителите си? Доброто беше: получаване на незабавен достъп, по всяко време на деня, до шоколадови сладкиши. Лошото беше: много по-вероятно беше да ме накарат да разнасям вестници. През тези периоди, когато бях безработен, баща ми, без никакво притеснение, ме караше да му помагам. Събуждах се в шест сутринта - нещо, което нито един тийнейджър не е харесвал - и се спусках замаяно надолу по стълбите към заведението, за да сортирам вестниците с другите момчета, които без изключение, бяха на девет или на десет години и бяха (също без изключение) нахални хлапета. За мен това бе унижение, много по- голямо от всичко, което са давали досега по риалити програмите.

Въпреки това, захвърлил най-накрая училищната униформа и с малко пари, аз започнах да проявявам интерес към дрехите. Доста добре улових преобладаващата мода. Докато бях дете, изглежда, че в магазините се продаваха само „мъжки дрехи“ и „детски дрехи“, като детските дрехи бяха мъжките дрехи, само че с по-малък номер.

След 50-те години и с порастването на тийнейджърите като мен, които можеха да похарчат малко пари, дрехите за младежите се превърнаха в отделна, развиваща се мода и Лондон, особено той, бързо вдигаше летвата на модерността.

Това беше страхотно време да си млад и да желаеш да изглеждаш малко по-шикозно. На улица „Севън систърс“ можеха да се намерят добри дрехи за малко пари: късо яке с тънък колан отзад; тесни панталони с крачоли, закопчаващи се с копчета, както и островърхи обувки, направени от сплъстена мукава, кожата трудно се намираше в годините след войната и бе изключително скъпа. Не бяха страхотни - от мукава. Влажното време неизбежно водеше до появата на нежелани бели петна от сол по върховете, а невнимателното стъпване в локва веднага превръщаше обувките в гети, но от грозния тип. След шест месеца се натикваха допълнителни парчета картон, за да се запушат дупките в подметките и да не се мокрят чорапите от дъжда.

Чак през 1963-а, когато станах на осемнайсет, притежавах достатъчно заделени пари, които да прахосам за отдавна жадуван чифт кожени ботуши тип „Челси“ от „Анело&Давид“ в „Ковънт Гардън“. Носех си ги с гордост, мислейки си, че изглеждам уникално, но кога- то влязох в едно кафене на „Мъзуел хил“, открих, че още един мъж носеше същите. Името му беше Юън Доусън и ние се разговорихме за ботушите си. Станахме близки приятели и дълги години след това имахме най-вълнуващи преживявания.

И така, дрехите и облеклото започнаха да ме вълнуват, както и сексът - макар на този етап, както при „Брентфорд“, аз все още да бях на проби. Едно момиче ми бе позволило да докосна гърдите и пред кино „Одеон“ във „Финчли“ - изключителен напредък. Обаче само едната гърда. Ако бях докоснал и двете, сигурно щяхме да се оженим. По-късно, друго момиче ми позволи да докосна „Обетованата земя“, нещо, което ми донесе огромна гордост и аз отказвах да мия почетната ръка няколко дена. А след това, с едно трето момиче, веднага посегнах долу, без преди това да съм пипнал горе, обаче веднага бях строго смъмрен: „Първо циците, моля!“.

Обаче е много трудно да си начинаещ Казанова, ако живееш с родителите си в апартамент с две спални над сладкарница. Нито той, нито хубавата къща в жилищния комплекс на градския съвет на ъгъла на улица „Кенууд“, където майка и татко се преместиха, след като „Дж. Р. Стюард - сладкар“ беше разрушен, за да се разшири улица „Арчуей“, не ми изглеждаше, че биха могли да впечатлят жените по начина, по който си представях, че жените трябва да се впечатляват. Поканвах някое момиче в „моята бърлога“, но после стояхме във влака още две допълнителни спирки до източен Финчли и вървяхме заедно по улица „Бишъп“, която е широка и около нея се издигат големи, долепени една до друга къщи с чакълени алеи. Избирах си една голяма къща с паркирани коли пред нея и спирах внезапно, заедно с момичето, преструвайки се, че съм смаян, понеже баща ми има „бизнесмени на гости“, затова „няма как да влезем“. После се обръщахме и вървяхме назад и ако имах късмет, момичето се впечатляваше от моя имотен статус и си вкарваше ръката в панталоните ми на спирката на метрото. Кълна се, тази тактика е проработвала много повече пъти, отколкото бихте могли да си представите.