Род Стюарт - Автобиография

Погледнах в ръката си и видях малко черно хапче.

- Какво е това? - попитах.

Явно това беше „черен бомбардировач“. Бях чувал за тях, но никога не бях гълтал такова или нещо подобно.

- Просто ще ти помогне да се отпуснеш - увери ме Клиф. - Нещо като да изпиеш една чаша кафе.

Доста обезпокоен, аз му казах:

- Но аз не пия кафе.

Но той бе упорит - и отново заговори като лекар.

- Вярвай ми - каза ми той.

Повярвах му. Лапнах черното хапче и го преглътнах с глътка светла бира. Известно време нищо не се случи. Тогава, доста внезапно, абсолютно всичко се промени. Почувствах се все едно някой е натикал пръста ми в контакта. Амфетамините препускаха в организма ми. Очите ми се уголемиха, докато станаха с размерите на чинии. И не изпитвах никакво съмнение, че косата ми ще стои изправена върху главата ми, като тази на Дъсти Спрингфийлд, дори и да не бях я сресал назад в тази позиция.

Когато се качих на сцената, се почувствах по-трезв, отколкото някога съм бил през живота си. Усетих все едно краката ми се намираха на два метра над земята. Бандата започна The Night Time Is the Right Time и аз се включих яростно като куче-пазач, нападащо крадец. Помнете, че не бяхме репетирали, затова свирихме като си изпращахме сигнали и парчето се превърна в безкрайно. Лоша идея. Исках още един куплет, още един припев. Викнах на момчетата:

- Отново! Поддържайте ритъма!

Музикантите се спогледаха, издавайки смущението си. Нямам никаква идея по какъв начин звучим. Само знаех, че усещането е невероятно готино. Публиката със сигурност изглеждаше ентусиазирана - или поне през първите шест минути. След това, възможно е интересът им да поотслабна малко. Но нямаше как да знам със сигурност. В края на краищата, след това, което може би представляваше най-дългото изпълнение на тази песен в историята, бандата успя да доведе парчето до край и да представим Лонг Джон, за да може да започне истинското изпълнение. „Стимулиращо“ хапче? Повече беше като „забиващо“.

Държа ме до края на вечерта. Трябваше да ме издърпат от сцената.

Мисля, че не спах четири дена.

Първото ми участие.

Веднага последваха други. Групата здраво работеше. Виждах защо имаше пари: певческата репутация на Лонг Джон бе плъзнала навсякъде и ние печелехме доста пари - няколко вечери в седмицата, напред-назад из държавата, свирехме из клубовете, появявахме се в университетите. През най-продуктивното време свирехме седем вечери на седмица, а понякога през уикендите имахме по три участия на вечер.

Транспортът ни представляваше един стар, яркожълт хамалски микробус, за който Лонг Джон бе платил 40 паунда. Шофьорът бе един пич на име Лудия Хари, който бе пилотирал бомбардировач „Ланкастър“ в Кралските военновъздушни сили по време на Втората световна война и никога не беше свалян. Той беше преобразил таблото да прилича на пилотска кабина, с високомери, часовници, циферблати и всякакви самолетни предмети, както и носеше униформа, съставена от очила, кожено яке и копринен шал. Другото задължение на Лудия Хари беше всяка вечер да анонсира групата на сцената и да извлича одобрението на публиката накрая. Поради тази причина той се преобличаше в дълъг фрак, с всичките си медали, закачени на гърдите.

Момчета седяха в задната част на микробуса, върху четири изхабени и стари дивана, наредени около керосинова печка, завързана с въжета за пода, за да не се обърне, когато се вземат остри завои. Печката ни топлеше. Същото така ни пълнеше очите и гърлата с изгорели газове. Не съм сигурен дали от инспекцията по труда биха останали доволни. И само един господ знае какво можеше да се случи с нас, ако бяхме се блъснали. Всяка една катастрофа с висока скорост щеше да превърне микробуса в ракета.

Усещането за опасност се увеличаваше от начина на шофиране на Хари, който се състоеше основно от натискането на педала за газта и много малко на спирачката. За него скоростта беше всичко. Той винаги караше все едно бомбардира самолети по писта. Лонг Джон, който винаги бе нервен пътник, постоянно удряше по таблото и крещеше:

- Господи, намали малко, човече!

Хари имаше един специален номер за последната отсечка преди „Ийл Пай Айлънд“, който се състоеше в това да влезе на скорост в последния завой и почти да наклони микробуса на една страна в края на шосето и аха да го преобърне в Темза. Това беше неговият запазен почерк - неговият вираж, ако щете. Накрая Лонг Джон се измори да се страхува и започна да се вози на влака, когато можеше. Иън Армит, пианистът - шотландец, страхотен музикант - си купи кола, понеже искаше да увеличи шансовете си да остане жив. Аз може би щях да направя същото, но все още пестях пари.