Род Стюарт - Автобиография

- Дами и който и да сте домъкнали с вас - ето го и него... Род „Модния“ Стюарт!

А докато това се случваше, аз започнах да научавам една от най- големите истини на човешките емоционални взаимоотношения: момичетата доста си падаха по певци. Наистина, много ясно се разбираше, че виждайки някой да пее, момичетата, усмихнати, идваха при него, започваха разговор и искаха да прекарат известно време в компанията му. Оказа се, че в пеенето има вплетена магия: една придръпваща сила. Това беше нещо изключително добро. Големият ми номер по това време беше да се отправя към бара на заведението, малко преди да излезем на сцената, и да заговоря някое красиво момиче, без да му казвам, че съм част от тазвечерното забавление. Тогава, когато Лудия Хари се качеше на сцената и представяше бандата, аз казвах на момичето: „Извинявай, имам да правя шоу“ и се промъквах през публиката към сцената. Това много рядко не се оказваше голяма изненада, а кога- то се върнех при момичето след шоуто, обикновено работата ставаше.

През март 1964-а трябваше да подгряваме Сони Бой Уилямсън, американския блус певец, свирач на хармоника и един от големите основоположници на този стил, при концерт по случай откриването на клуб „Маркий“ на новото му място, на улица „Уодо“, в Сохо - много важно събитие за мен, понеже му бях толкова голям фен. Уилямсън, който щеше да почине от инфаркт само една година след това, на петдесет и три години, беше в неотразим двуцветен костюм и изглеждаше почти невероятно харизматичен - голяма работа.

Между другото, по това време клуб „Маркий“ все още нямаше разрешително за алкохол: само „Кока-Кола“ и кафе. Това беше мястото, където една вечер човек от публиката, по време на концерт на „Хучи-кучи Мен“, прояви нахалството да се изправи близо до сцената, четейки вестник - възнамерявайки да изрази, така предполагам, презрението си към нашия имитиращ американците ритъм енд блус стил. Лонг Джон се разправи с него по много ефективен начин. Той слезе от сцената и с помощта на запалка подпали вестника.

Веднъж свирихме и с Литъл Уолтър, още един от основоположниците на американския блус и все още единственият музикант приет в „Залата на славата“ заради свиренето си на хармоника. Ако трябва да съм честен, той беше малко страшен и може би имаше леки проблеми с контрола на гнева си. Във всеки случай, той ме помоли зад сцената да му намеря някакви момичета, а когато аз се огледах колебливо, той заплаши, че ще извади ножа си. Прекарах останалата част от вечерта, като го избягвах внимателно. Обаче свиреше изключително на хармоника.

Има само един буреносен случай през целия този период и той се случи в Портсмут, на южното крайбрежие на Англия. „Бийтълс“ бяха поканили Лонг Джон да участва като гост-музикант в една от техните телевизионни изяви - това не е една от онези покани, които биха могли да се отхвърлят, като кажеш, че трябва да си измиеш косата - и той остана в Лондон за снимките, като обеща да се присъедини към нас в Портсмут, навреме за изявата ни в клуб „Рандеву“.

Дойде време за шоуто, но от него нямаше никаква следа и ние бяхме задължени да се качим на сцената от гневния собственик на клуба, като аз трябваше да го заместя. Аз можех да изпея само три парчета и се опитах да ги удължа колкото беше възможно, но го правех трудно и публиката започваше да нервничи. От време на време се чуваше вик: „искаме Лонг Джон“ и „Шибай се, голям педал“. След две песни Лонг Джон най-накрая влезе през публиката, а аз в гнева си, задето бях накиснат по този начин, направих грешката да го поздравя от сцената с нещо от рода на: „Крайно време беше“. Той се качи на сцената, завърши изпълнението и после, зад сцената, много спокойно ме уволни - това ме накара - не се срамувам да си призная - да започна да цивря. Не мислех, че уволнението е нещо, което се случва на хората в банди. Мислех, че това се случва единствено на хората от реалния работнически свят.

Прогонването ми продължи една седмица и аз бях приет отново, за щастие, без да има някакво негативно отношение към мен. През юни, Лонг Джон, който имаше договор за солов албум с „Юнайтед Ар- тистс“, ме покани да изпея беквокалите на различна версия на парчето Up Above My Head, госпъл песента на сестра Розета Тарп, за страна „Б“ на сингъла му You’ll Be Mine. Получилият се запис не остана в историята като едно от най-успешните ми изпълнения. Всъщност той притежава всички специфични симптоми на новак в студиото - напъва се да впечатлява и се надпява като маниак. Тази песен беше в стил „Въпрос и отговор“, но в този случай отговорът бе по-гръмогласен от въпроса. Звучеше все едно се опитвах да победя в състезание по над- викване - и със сигурност успях.