Unknown - Нора Робъртс Пазителите 1 Огнена звезда

Саша вдигна глава, видя, че очите на Райли се взират в нея - неопитомени, студени.

Какво знаеш за звездите? - попита я.

Казах ти какво знам.

С бързо движение Райли улови китката на Саша.

Какво знаеш за Трите звезди? Коя си ти, за бога?

Макар стомахът й да се сви, Саша задържа очите си на

едно ниво с хладните очи на Райли, постара се гласът й да не трепери.

Казах ти коя съм! Казах ти какво знам! Ти знаеш повече за тях. Знаеш какво представляват. Вече ги търсиш - затова си тук. И ме нараняваш.

Ако играеш някаква игричка, ще пострада не само ръката ти. - Но тя я пусна.

Не ме заплашвай! - Саша почувства, че я обзема гняв, силен и изненадващ. - Достатъчно изтърпях. Не съм мо­лила затова, не го искам. Исках само да живея спокойно, да рисувам, да ме оставят да си върша работата. После в сънищата ми взехте да се появявате ти и останалите, вие и тези проклети звезди, които не ми говорят нищо. Една от тях е тук, знам го! Знам също, че намирането й няма да е лесно. Не знам как да се бия, а ще се наложи. Кръв и битки, сънища, пълни с кръв и битки. И болка.

Започва да става интересно.

Ужасяващо е, искам да се отърва от всичко това! Но едва ли ще мога. Държах едната в ръката си.

Райли се наведе напред.

Държала си една от звездите?

В един от сънищата. - Саша обърна ръката си с длан­та нагоре, втренчи се в нея. - Държах я, държах огъня. Беше толкова красива, че ме заслепяваше. После дойде то.

Кое „то"?

Тъмното, лакомото, жестокото.

Внезапно й се повдигна, главата й се замая. Опита да се бори, но онова, което премина през нея, спечели.

Тя е мрак, изпълнен с ламтеж. Желанието да има това, което иска, я поглъща изцяло. Онова, което трите луни са създали с любов, преданост и надежда - тя ще го опорочи. Изгорила е даровете си и всичко добро в себе си и е оста- нала само лудостта. Тя е готова да убие, за да ги притежа­ва: огъня, леда, водата. Ако се сдобие с тях, ще унищожи цели светове, ще унищожи всичко, за да живее тя.

Саша вдигна ръце към главата си.

Боли!

Често ли ти се случва?

Правя всичко възможно да го спра.

Сигурно затова имаш главоболие. Не можеш да се пребориш със собствената си природа. Трябва да се научиш да я контролираш и да се приспособиш. - Райли потърси с поглед сервитьора и поръча с жест. - Да пийнем по още едно.

Не мисля, че за мен е добре да...

Хапни малко ядки. - Райли енергично побутна купич­ката към нея. - Не можеш да се преструваш - никой не с толкова добър. А и аз имам усет за хората - не толкова явен, но надежден. Затова ще пийнем по още едно, ще обсъдим положението и после ще помислим какво да пред­приемем.

Възнамеряваш да ми помогнеш?

Така както виждам нещата, ще си помогнем взаимно. Моето проучване сочи, че Огнената звезда е в Корфу или около него - а твоите сънища го потвърждават. Може да си ми от полза. А сега...

Тя замълча и отметна бретона си, докато гледаше над главата на Саша.

Гледай ти, става все по-интересно!

Какво има?

Мъжът мечта. - Райли изписа на лицето си закачлива усмивка, посочи с пръст.

Саша се изви в стола си и го видя. Мъжът, който дър­жеше светкавицата. Онзи, който бе обладал тялото й.

Тъмните му очи пробягаха по лицето на Райли, срещ­наха нейните. Задържаха се. Все така гледайки я, мъжът се насочи към масата им.

Привет, дами. Великолепен изглед, нали?

Непринуденият му глас с ирландски акцент накара ко­жата на Саша да настръхне. Тя се почувства като уловена в капан, сякаш я бяха затворили в лъскава сребърна клетка.

А когато той се усмихна, тя се изпълни с копнеж.

Откъде си, ирландецо? - попита Райли.

Малко село в Слайго, едва ли сте го чували.

Пробвай.

Клунакул.

Знам го. Разположено е в подножието на планината Окс.

Точно така. - Той махна с ръка и подаде на Райли букетчето детелини, което се появи в нея. - Символ на далечния ми дом.

Много мило.

Американки? - Той отново погледна към Саша. - И двете?

Така изглежда. - Райли видя как погледът му се пре­мести, спря върху скиците. Тя не каза нищо, когато мъжът посегна и вдигна тази с шестимата души на нея.

Не беше шокиран, помисли си Райли. По-скоро заин­тригуван.

Много любопитно! Вие ли сте художничката? - по­пита той Саша. - Имате добра ръка и око. И за мен казват същото. - Той се усмихна. - Може ли да седна при вас?

Без да чака потвърждение, той взе един стол от съсед­ната маса, придърпа го. Седна.

Май имаме много да си говорим. Аз съм Бран. Бран Килиан. Какво ще кажете да ви поръчам по питие и да си поприказваме за луната и звездите?