Unknown - Нора Робъртс Пазителите 1 Огнена звезда

2

Саша се опита да запази спокойствие, когато той се наста­ни удобно и си поръча чаша от местното червено вино.

Бран сякаш се бе материализирал от сънищата й. Тя познаваше лицето му, тялото му, гласа му, миризмата му. Беше спала с него.

Но той не я познаваше.

Не знаеше, че сърцето й се е качило в гърлото, нито чс е сплела ръце под масата, за да не треперят.

Тя се нуждаеше от малко време, за да се съвземе - по­мисли си да събере скиците и да се махне, но той обърна разкошните си тъмни очи към нея.

Може ли? - попита и без да изчака отговора й, взе една от скиците на Райли.

Много добре те е уловила.

Така изглежда.

Отдавна ли се познавате?

Няма и половин час.

Единствената му реакция беше леко повдигнатата веж­да - онази с белега като светкавица.

Чудесно.

Той започна да разглежда скиците една по една, като едновременно ги подреждаше.

А останалите трима души?

Тя не ги познава. Но ти не изглеждаш много учуден.

Светът е пълен със загадки, нали?

Какво правиш в Корфу? - поиска да знае Райли.

Той се облегна назад с виното, усмихна се.

На почивка съм.

Хайде, Бран. - Райли направи жест със своята чаша. - След всичко, което сме преживели заедно.

Iючувствах, че трябва да съм на това място - каза той простичко и взе рисунката с луната и трите ярки звезди. - И явно е така.

Ти знаеш кои са те.

Бран премести поглед към Саша.

Знам кои са, да. Но къде са, е друга работа. Имам една от твоите картини.

Моля?

Онази, която си нарекла „Тишина". Гора, огряна от мека утринна светлина, тясна пътека, която се вие между дървета в лятно зелено, някои от тях покрити с мъх, проб­лясващ кротко, като шепот. В дъното на картината има друга светлина, по-ярка, по-дръзка - сякаш те зове. Човек се пита какво има в края на пътеката.

Бран взе друга рисунка, на нея бе изобразен той - здра­во стъпил на земята, отметнал назад глава, от върховете на протегнатите му пръсти излита синя светкавица.

Всичко това е много интересно, нали?

Изобщо не знам какво означава. Нищо не разбирам.

Но въпреки това си дошла. От Америка?

Да.

И ти, Райли. От Америка?

Първоначално. Доста се местя. А ти си дошъл от Ирландия.

Първоначално. Но дотук - от Ню Йорк. Имам жили­ще там.

И с какво се занимаваш? - попита Саша.

И да бе забелязал острия й тон, с нищо не го показа.

Магии - обясни и й подаде пасифлора с наситен морав цвят. - Ръката е по-бърза от окото - каза нехайно, - още повече че лесно можеш да заблудиш окото.

Ти си маг.

Да. На сцената, уличен - зависи от настроението ми.

Маг, замисли се Саша. Светкавицата би могла да сим­волизира характера на работата му. Но не обясняваше всичко останало. Нищо не го обясняваше.

Тя погледна към цветето в ръката си, после към Бран.

На запад зад него слънцето залязваше - пламтяща ог­неночервена експлозия със златисти оттенъци.

Има и още нещо - каза тя, но всъщност си помисли: „ Ти си и още нещо".

Винаги има. Ако вземем предвид това, и това. - Той остави скицата на звездите най-отгоре на купчината ри­сунки. - Май ние тримата трябва да си поговорим. Защо не го направим, докато хапваме?

Добра идея. Ти ли черпиш, ирландецо? - попита Рай­ли.

За да имам привилегията да вечерям с две красиви жени? Разбира се. Какво ще кажете да се поразходим, до­като намерим подходящо място?

Става.

Когато Саша не каза нищо, Бран взе цветето от нея, пъхна го зад ухото й.

Ти не си страхливка, Саша Риге, иначе нямаше да си тук.

Тя само кимна, прибра рисунките в портфолиото и стана.

Ще ви кажа какво знам, ако и вие ми кажете какво знаете.

Така е честно.

Поеха по тясната калдъръмена улица на Стария град, пълна с колоритни магазинчета, сергии и кафенета на тро­тоара. Здрачът придаваше на въздуха нежен лавандулов оттенък и Саша го съхрани в паметта си, знаейки, че ще иска да го нарисува. Стари, напечени от слънцето къщи, саксии с избуяли цветя, яркочервена дреха, простряна на въжето над главите им между останалото пране, чакащо да бъде внесено и прибрано в шкафа.

Нарочно мислеше за перспектива, цвят, текстура, за да не се притеснява, че се разхожда из странно място с хора, които не познава.

Недоумяваше как Райли и Бран съумяват да си говорят с такава лекота, завиждаше на способността им да се нас­лаждават на мига. По всичко личеше, че се радват на ху­бавата вечер в старинно място, на уханието на печено аг­нешко и подправки, носещо се във въздуха.

Къде предпочитате? - попита Бран. - Отвън или вът­ре?