Нора Робъртс - Стъкленият остров

— Не се ли питаш кой е построил това и защо? Кой се е молил тук, на кого се е молил?

— Всъщност не. — Но дребнавата му лъжа заседна в гърлото му. — Да — поправи се, — от време на време, когато мина през някое място. Ти си права, че човек може да почувства какво е било преди. На някои места, в някои времена.

— Особено бойните полета. Бил ли си в Кълодин?

— Да, през 1746 година.

Тя се отдели от колата с блеснали очи и го стисна за лакътя.

— Шестнайсети април? Бил си там? На самата битка? О, трябва да ми разкажеш за това!

— Беше кървава и жестока, мъжете крещяха от болка. Като във всяка битка.

— Да, но… — Тя се спря. Той не обичаше да разказва военни истории, избягваше ги. — Поне ми кажи на коя страна си бил…

— Загубихме.

— Бил си в армията на якобитите 4. — Тя се загледа в него, безкрайно очарована. — Пленен или убит?

— Пленен и обесен, и преживяването не беше приятно.

— Мога да се обзаложа. Ти…

Когато Дойл се отдръпна и заобиколи колата, тя реши да изостави войните, преди той окончателно да се е затворил в себе си.

— Най-важният социален напредък? — попита, когато се качи в колата.

— Не съм мислил за това.

— Но живееш сред хора.

— Опитвам се да не го правя.

— Социално-политическите движения, независимо дали предизвикват революции или са резултат от тях, формират миналото, настоящето и бъдещето. Магна харта, Елизабетинското религиозно споразумение, Хартата за правата на човека, Прокламацията на еманципацията. Новият курс. Можем да се върнем чак до…

Дойл я сграбчи за раменете и я повдигна от седалката. Движението му, напълно неочаквано, я накара да залитне към него. Той впи устни в нейните, преди тя да успее да реагира.

Реакцията ѝ беше първична, тъй като устата му беше гореща, настойчива и разпали едва сдържания ѝ копнеж. Устните му бяха грапави; такива бяха и ръцете му.

И това ѝ хареса.

Той бе премахнал задръжките си, призна си го, но сега имаше нещо, което желаеше. Нейния вкус в устата си, освобождаване на сексуалното напрежение, макар това да предизвика още глад. Знаел беше, просто беше знаел, че тя ще откликне, че няма да се отдръпне. Че ще го обгърне в този свой аромат на диво, на пръст.

Сграбчи я за косата, нейната небрежно подстригана, секси коса, и се отдаде на желанието.

Накрая я пусна на мястото ѝ, също толкова рязко, колкото когато я бе издърпал оттам.

Тя можеше да се закълне, че вътрешностите ѝ горят, но успя да овладее гласа си.

— Хммм, това беше интересно.

— Просто ми се прииска, а ти влоши нещата, понеже не млъкваше.

— В моите среди интелектуалното любопитство не е недостатък. — Леко обидена, тя го смушка. — Как да не задаваш въпроси, когато седиш до тристагодишен мъж.

— Другите от екипа не ми досаждат като теб.

— Ако този друг беше Аника, щеше да решиш, че е очарователно. И кой би могъл да те вини? Колкото до Сойер, той умее да научава деликатно каквото му трябва. Бран пък никога не би ти задал директен въпрос. Саша няма нужда да пита, а и когато го прави, при нея изглежда някак — знам ли — майчински.

Внезапно тя млъкна, отвори прозореца и като се надигна, свали с един изстрел черната, вторачена в тях птица от пътния знак, на който бе кацнала.

Остави доволна пистолета, затвори прозореца и се отпусна на седалката.

— Какво следва сега?

Нима беше чудно, че си падаше по нея?

— Отиваме за пица.

— Звучи чудесно.

По-добре да се преструва, че нищо не се е случило. Това си каза Дойл. Пристигнаха в селото в блажено мълчание, защото Райли бе извадила телефона си и беше започнала да търси разни неща в него.

Дойл маневрираше с известно усилие из тесните улички, задръстени от трафик, с тротоарите, които гъмжаха от пешеходци.

Предположи, че туристите го намират за очарователно — кръчмите, магазините, боядисаните стени, цветята, преливащи от кошниците си.

Колкото до него, той предпочиташе откритите пространства.

За разлика от Аника, Райли не възклицаваше при вида на всяка витрина — от колата или докато вървяха, след като я паркираха.

Тя се движеше делово, жена с мисия — качество, което той ценеше.

— Поръчката трябва да е готова — осведоми го, докато си пробиваха път между пешеходците, възползващи се от хубавия ден. — Изпратих им есемес от колата.

Още нещо, което ценеше в нея, призна той. Тя планираше нещата, не губеше време.

Беше поръчала четири големи пици, различни, и тъй като бе негов ред да се погрижи за вечерята, зачака той да плати. Носеше половината, докато се връщаха към колата.