Нора Робъртс - Стъкленият остров

— Разбрах. Пък и в библиотеката е достатъчно удобно за работа. — Тя остави книгата на дългата маса, посочи към онази на стойката. — Тази каква е?

— Книгата на заклинанията, които принадлежат на семейството ми, от първото до последното. Добавил съм онези, които създадох на Корфу и Капри. Само човек от моята кръв може да я отвори. — Докато говореше, Бран отиде до нея. — Стана моя, когато станах на двайсет и една. Ще я предам на онзи, който дойде след мен. Тя е знание, завет и сила.

Той постави ръка върху книгата, заговори на ирландски. Докато говореше, книгата засия. И запя.

— Божичко! — Аника улови ръката на Сойер. — Красиво е! Ти чуваш ли го?

— Да. И го усещам.

— „Аз съм от твоята кръв… — Дойл започна да превежда думите на Бран на останалите. — … и съм магьосник. Аз съм всички, които са били, всички, които ще дойдат след мен. Това е моята клетва, моят дълг, моята радост.“

Когато Бран вдигна ръка, дебелата ключалка беше изчезнала. Той отвори гравираната корица — проблесна светлина, чу се рязък звук. После настъпи тишина.

— Погледнете тук — всички, които са държали тази книга в ръце, са оставили името си в нея.

— Толкова са много — промърмори Саша, докато той отгръщаше страницата. — Твоето е последно.

— Засега.

— А нашето дете, дали то…?

— Ако детето пожелае. Ако детето приеме.

— Въпрос на избор ли е?

— Винаги има избор. Заклинанията са каталогизирани. За лечение, за познание, за защита, за отблъскване, за изразяване на почит и тъй нататък. Ако на някого от вас му потрябва заклинание, само ми кажете и ще отворя книгата.

— Илюстрациите! — възкликна Саша, когато той отгърна няколко страници. — Прекрасни са, като живи!

— Книгата ги създава. Ще видите, че всяка страница си има име. Когато някое заклинание е полезно, ние го записваме, предлагаме го на книгата. И ако тя го приеме, се добавя.

— Книгата трябва да го приеме?

— Тя притежава голяма сила — повтори той. — Ако ви потрябва някакво заклинание, само ми кажете.

Затвори книгата, постави ръка отгоре ѝ. Ключалката се появи отново, чу се как щраква.

— Един ден, когато имаме повече време, бих искала да я разгледам. Но засега… — Райли описа кръг. — Мисля, че имам достатъчно работа.

— За няколко десетилетия напред — обади се Сойер.

— Може да започна с проучванията, нали?

— Разбира се. — За да потвърди думите си, Бран протегни ръка към огнището и вътре запламтя огън. — Аз ще съм на третия етаж. На втория има напитки, може да си приготвяте чай и кафе.

— Както казах, мога да живея тук. Ще си донеса някои неща от стаята и започвам проучването. Мобилният ми има обхват тук, нали?

— И тук, и навсякъде другаде.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Саша.

— Би могло, но май Дойл ще ми е по-полезен.

Той не изглеждаше особено доволен, но сви рамене.

— Трябва да се погрижа за някои неща, след това ще ти отделя известно време.

— Става. Аз ще звънна тук-там, за да поръчам каквото е необходимо. Да задвижа нещата. Бран? — С ръце на хълбоците Райли се завъртя в кръг. — Библиотеката ти е върхът!

Преди да започне, Райли се свърза със семейството си. Редно беше да се обади по телефона и да поговори с роднините си, но… писането на имейл беше по-бързо и по-просто, а и можеше да се изпрати едновременно на всички. След пълнолунието трябваше да ги осведоми — тях и глутницата — за подробностите от мисията и къде точно се намира.

После прегледа списъка с контактите си. Нуждаеха се от лодка и водолазна екипировка. Тъй като за другите две звезди се беше наложило да се гмуркат, тя предположи, че е добре да имат нужното оборудване.

Откри един археолог, с когото бе работила на разкопки в Каунти Корк преди години, и реши да му звънне.

Това означаваше водене на общ разговор известно време, за опресняване на информацията — тъкмо затова бе предпочела да се свърже със семейството си чрез електронната поща — но успя да се сдобие с местно име.

След двайсет минути флиртуване и преговори по телефона тя получи онова, от което се нуждаеше.

Събра необходимите книги в една кутия, взе лаптопа, таблета и няколко бележника и пренесе всичко с количка до кулата.

Нямаше ли да е прекрасно да работи тук в уединение, помисли си, докато влизаше в библиотеката. Само тя и стотици старинни книги — и електрониката ѝ. Буен огън, голяма маса. Дъжд, който ръми отвън, малко музика от плейлистата ѝ.

Но ѝ трябваше Дойл.

Човекът говореше и четеше толкова езици, колкото и тя — а някои от тях дори по-добре от нея. Което я дразнеше, призна си Райли, докато слагаше лаптопа си.