Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Даудън продължи:

— Една гладна ламя, това е то Сводът. Много от хората, работили по него, така и не се завърнали у дома. Осиротелите им семейства се оказали изоставени на произвола — не получили обезщетения от Компанията, нито помощ от правителството. Но не си заминали от лагера. И така той растял и растял.

Двамата мъже стигнаха края на Уотър Стрийт и инспекторът видя мястото, към което се бяха запътили. Пред очите му, отвъд четирите платна с натоварено движение, зад стълбовете и подпорните греди, поддържащи издигнатия на второ ниво релсов път на метрото — наречен от докерите „чадъра“ — се разкриха покрайнините на лагера. Палатки, много от тях ушити от пясъчния на цвят брезент, ползван от военните в Африка, скупчени около димящи огньове. Груба ограда от ненужен дървен материал, железа и зидария бележеше границата между временните убежища в лагера и приличните домове на уважаваното общество отвън.

— Ако нямате нищо против, инспекторе, ще влезем през главния вход, нагоре по Пиър Хед — каза Даудън, търсейки пролука в трафика, за да пресекат. — Тези палатки тук са на най-новите жители на лагера, новопристигналите. Старите райони са най-важните. Там се вземат решенията.

Даудън говореше така, сякаш лагерът беше самостоятелно селище със собствени закони, град в града. Колкото повече двамата с инспектора приближаваха Пиър Хед, толкова по-солидни и стабилни ставаха постройките зад оградата, както и самата ограда: палатките отстъпиха място на дървени бараки, хижи от бракуван или уловен в реката дървен материал, покрити с разноцветни парчета промазани с катран листове, на места основите на импровизираните сгради бяха дори тухлени или от дялани късове пясъчник.

От вътрешната страна на оградата патрулираха плещести мъже с дървени палки на коланите. Наблюдаваха. Дебнеха.

Лагерът остана вдясно на Лангтън. Вляво се намираше недовършеният строеж на сградата на „Ливър Гаранти“ — редакция, клон на един чикагски вестник, далеч от размерите на оригиналния небостъргач на ежедневника в Америка, но все пак забележителна постройка. Парни кранове вдигаха гранит, тухли и стомана на десетки метри във въздуха към работниците, очакващи ги на тази рискована височина.

— Казват, че половината материали за сградата на „Ливър“ са се оказали в лагера под формата на стени и покриви — обади се Даудън. — Тоя небостъргач трябваше да е приключен преди месеци.

Лангтън никога досега не си беше давал ясна сметка за размера на „временния“ лагер. На север той започваше от Принсис Док, обхващаше бреговете на Мърси чак до Пиър Хед и продължаваше още на юг, по дължината на Джордже Парейд и Честър Бейсин почти до административната сграда на КТС. На запад се блъсваше подобно на приливна вълна в могъщите основи на първата кула на Свода. Запълваше плътно цялата смрадлива пустееща земя между маркерите за най-високото измерено ниво на водите на Мърси и натоварените градски улици. Край оградата му бяха последните спирки на градския транспорт, край които въртяха трамваи и парни автобуси.

Точно срещу елегантните сгради на Митницата, Управата на доковете и Пристанищната администрация оградата се извиваше навътре и оформяше груб главен вход с порта. Подредени в сложни фигури бетонени блокчета и преносими железни ограждения, използвани като падащи бариери, принуждаваха каруците и пешеходците да влизат в лагера бавно, под внимателния взор на пазачите.

Тук колосалният пътен надлез, водещ до рампата вход към Свода, хвърляше сянка върху портата към лагера и върху половината от бараките в него. Лангтън вдигна поглед към бетона и стоманата на платформата на моста, надвиснала на почти тридесет метра над главата му. Изглеждаше твърде солидна, твърде масивна, за да може да се задържи там горе. Логиката изискваше гравитацията да я придърпа обратно на земята. Но инженерите бяха победили и гравитацията, и очите на инспектора — елегантната арка на надлеза се извиваше от площада пред административната сграда на Компанията и се сливаше със самия Свод при първата каменна кула. Гълъби и чайки се виеха под нея: дрезгаво-шумни капчици сиво и бяло на фона на гранита и стоманата.

А временният лагер беше изникнал точно под това чудо на инженерното дело.

— Защо КТС просто не се отърве от живущите тук?

Даудън спря до една от будките за бърза закуска при най-близката трамвайна спирка.

— Хубаво въпрос, инспекторе. Първо, земята, на която са се заселили, е или пустееща, или общинска собственост, или терени, за които никой не е съвсем сигурен точно чии са. Второ, много от семействата тук имат близки, загинали при строежа на Свода — за имиджа на Компанията не е добре да ги гони. Това би хвърлило петно върху блясъка на Деветото чудо на индустриалния свят.