Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Лойд отпрати мъжа и отвърна:

— Все още не. Всяка седмица в лагера идват стотици нови хора. Най-вече бедни пътници.

Преди Лангтън да попита друго, се обади Даудън:

— Семейства, които чакат да емигрират в Америка. Ако не успеят да се качат на параходите, се надяват, че ще се доберат до четвъртокласни билети за влаковете по Свода.

Надежда. Лангтън осъзна, че на нея се крепи целият лагер. Понтонните вдовици и техните разбити семейства се надяват на компенсация или извинение; новодошлите искат само по-добър живот. Лангтън плъзна поглед по калната, осеяна с ями улица, взря се през завесата на дъжда и се замисли дали надеждите на когото и да било от тукашните обитатели някога ще се изпълнят.

После изведнъж един прозорец привлече вниманието му. През мръсното стъкло надничаше лице, взряно в инспектора с широко разтворени от изненада очи.

Мийра.

Лангтън направи крачка напред, после се спря.

— Какво има, инспекторе? — обади се Даудън. — Да не би да го видяхте?

Мийра се дръпна от прозореца.

— Не. Няма нищо. Ще продължаваме ли нататък?

— Ще пробваме в „Менти и въртели“ — отвърна Лойд, протегнал ръка напред, за да види дали дъждът намалява.

— Моля?

— Това е местната кръчма — обясни с усмивка Даудън. — „Менти и въртели“. Кръстили са я на Компанията.

— Щото от тях само това получаваме — обади се Лойд. — Менти и въртели.

Докато следваше Даудън и Лойд по една странична уличка, Лангтън мислеше дали Мийра е довела мисис Гриздейл и лагера. Дали и нейното семейство не е тук, чакащо да емигрира? Явно момичето е решило, че тук двете ще бъдат в безопасност. При всички положения обаче той самият нямаше намерение да им създава повече неприятности, като привлича излишно внимание към тях.

Могъщ стон, последван от дълбоко скърцане накара инспектора да спре на място и да вдигне очи. Остър вой на опънат до крайност метал, подобен на рева на агонизиращ звяр. Лангтън се взря в долната страна на входната рампа на Свода, уверен, че тя ще рухне всеки момент. Цялото му тяло се напрегна, готово за удар.

Даудън докосна леко лакътя му.

— Мостът просто се наглася върху арките, инспекторе.

— По-лошо става, когато запее — допълни Лойд.

— Да запее?

— О, да — Лойд прислони очи с ръка и се взря надолу по реката. — Когато вятърът задуха отдолу по Мърси и връхлети Свода от правилната страна, цялото чудо започва да вие и стене. Такава си е тя, безпокойна.

Лангтън се замисли защо ли хората често наричаха грамадните кораби или строежи нея. Може би това им помагаше да си въобразят, че така по-лесно могат да ги контролират.

— Виждате ли тия кабели? — продължи Лойд и посочи нагоре към вертикалните стоманени въжета, свързващи платформата на моста с извитите носещи пилони. — Приличат на струни на арфа, нали? Понякога издават и същия звук.

Странната „песен“ на Свода ги придружи до вратата на кръчмата, над която висеше табела, изписана с чудновато натруфени букви. Вътре смрадта на дим, въглищен пушек и тютюн стисна веднага Лангтън за гърлото. Зад бара увитата в червен шал съдържателка с грамадни ръце пушеше глинена лула. Пирамида от бурета беше наредена до камината, която — по всичко личеше — в началото на живота си е била корабен котел. Насядали в полукръг навъсени мъже гледаха в пламъците, също стиснали лули. Посместиха се, за да направят място на Лойд и спътниците му.

Лангтън се постопли и прие да го черпят халба греяна тъмна бира с вкус на детелина. Зачуди се откъде ли са дошли всичките тия бурета. Вероятно беше най-добре да не пита. Остави топлината да попива в тялото му и се отпусна с натежали клепачи, оставяйки Даудън и Лойд да коментират живота в лагера с останалите гости. Когато обаче долови, че мъжете заговориха за призраци, рязко се изправи.

— Просто суеверия — заяви Лойд, махайки с халбата да му налеят още бира. — Като набуташ толкова много хора в такова тясно пространство като тоя лагер, бъди сигурен, че ще тръгнат приказки и разни странни слухове. Сигурен бъди.

Даудън поклати глава.

— Не знам, мистър Лойд. Чудя се дали няма нещо вярно в тия истории.

— Кои истории? — обади се Лангтън и се приведе напред.

Лойд остави празната халба на подноса в ръцете на съдържателната и си взе от там пълна.

— Фантасмагории. Твърде много народ с твърде много свободно време и твърде много мечти.

Лангтън се обърна към Даудън, който продължи:

— Някои твърдят, че са виждали светлини около Свода. Нещо като мъгла или бавно кълбяща се пара, само че изпъстрена с жълто, златно, червено или оранжево. И уверяват, че чуват как деца пеят от стоманените въжета, пеят или плачат.