Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Лойд поклати глава с усмивка.

— О, мистър Даудън, мистър Даудън. Все слушате празни приказки, бабини деветини, които ги разправят хора, дето не са съвсем добре с главата или такива, дето виждат онова, което им се иска да видят. Мислят си, че светлинките са духовете на мъртвите им съпрузи, дошли да ги навестят. Всъщност работата съвсем не е такава.

— Значи светлини все пак има? — попита Лангтън.

Лойд премисли думите си.

— Вижте, има нощи, в които човек може да види отблясъци, това е сигурно. Но те са само светлина, пречупена през блатен газ или прах от доковете, където разтоварват уран.

— Не съм сигурен — намеси се Даудън. — Не искам да ви противореча, мистър Лойд, но майката на майка ми беше мъдра жена от Донегал и понякога и аз виждам малко повече неща от останалите хора. В лагера цари особена атмосфера, усещане, че нещата не са съвсем наред.

Лойд погледна Лангтън после се вторачи в Даудън така, сякаш го вижда за пръв път. Преди да успее да му отговори обаче, вратата на кръчмата се разтвори с трясък и вътре нахлу леден въздух. Влезе мършав мъж, втурна се към Лойд и дрезгаво му зашепна.

— Май намерихме вашия човек, Лангтън — рече Лойд, остави халбата си и тръгна към вратата. — Боб вика, че край копторите под кулата мернал непознат, който съвпада с вашето описание.

— Останете тук, господин Даудън — рече Лангтън и стана. — Благодаря ви за помощта, но не искам да пострадате, особено ако това наистина е мъжът, когото търсим. Той използва револвера си, без да му мигне окото.

Даудън сграбчи инспектора за ръкава. Хвърли поглед към Лойд, за да се увери, че онзи не може да го чуе и рече:

— Едно ще ви кажа, инспекторе. Всичките тия приказки за светлини около Свода и гласове в нощта не са единствените странни работи, дето стават тук.

Лангтън се поколеба, разкъсван между едновременното желание да последва Лойд и да изслуша Даудън.

— Продължете.

— Изчезват хора — рече Даудън. — Млади, стари, дори прави и здрави мъже. Някои казват, че банди идват и ги отвлича™ по тъмна доба. Повечето хора дори не говорят за това, но…

Отвън се чу гласът на Лойд:

— Лангтън!

— Искам да ми доразкажете — каза инспекторът. — По-късно, става ли?

Даудън кимна.

Лангтън го остави в кръчмата и последва Лойд надолу по уличката. Поеха на запад. По средата под краката им течеше кална вада, сякаш привлечена като магнит от реката, мяркаща се между разкривените къщурки. Повърхността на Мърси лъщеше като стопен калай. От двете страни на Лангтън се редяха все по-бедняшки къщички и бараки, наклонени под невъзможни ъгли, подпрени една на друга като някакви сковани от дъски пияници. От прозорците без стъкла надничаха изнурени лица.

Лангтън претегли успокояващата тежест на револвера в джоба си. Не искаше да го използва, не и при толкова много хора, струпани заедно. Всъщност, след завръщането си от Африка, беше дърпал спусък всичко на всичко три пъти, но бе очевидно, че Дърам не страда от скрупули в това отношение.

— Друг стар район от лагера — обади се Лойд задъхано. — Стар почти колкото къщите на Понтонните вдовици.

С наближаването на маркерите, отбелязващи най-високата точка на водата на прилива, теренът започна да се спуска все по-стръмно надолу. Оригиналният, иззидан от пясъчник вълнолом, където преди появата на лагера бяха връзвали лодките, се беше свлякъл във водата и на негово място се ширеше зловонен тинест нанос. Сега от брега напред, надвиснала над реката, се издаваше груба конструкция, сглобена от греди. Овързани заедно с всичко, което местните бяха намерили или откраднали, гредите образуваха несигурна платформа, свързваща брега с първата кула на Свода — гигантска колона, извисяваща от водите на Мърси. Всеки от каменните блокове, изградили кулата, беше с размерите на трамвай.

— Мислехме си, че Компанията няма да посмее да ни пипне, ако се лепнем за колоната — рече Лойд. — Но тук трудно се живее.

Лангтън виждаше защо — смрадта на реката се надигаше право нагоре през гредореда. Докато крачеше по нестабилната скърцаща платформа, инспекторът погледна зад гърба си: от стръмния бряг стърчаха десетина широки тръби и бълваха отходна мътилка и кървавочервени промишлени отпадни води право в реката. Вонята полепна по гърлото му и започна да го дави. Как беше възможно хора да живеят тук?

Но хора живееха. Докато следваше Лойд, инспекторът чуваше плач на бебета от колибите, построени върху и вътре в самия гредоред. Някои от тях не бяха нищо повече от отворени отвсякъде дървени кутии, заковани за гредите, други имаха врати, прозорци, комини. Копторите продължаваха чак до каменния зид на самата Сводова кула. Толкова отблизо размерът на трансатлантическия мост буквално потресе инспектора. Противно на всяка логика, Лангтън не можеше да се отърве от увереността, че Сводът всеки момент ще рухне и ще го смаже. Струваше му се, че дори чувства тежестта на колосалната маса камъни, стомана и бетон над главата си.