Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Лангтън видя как сестрата прикри една прозявка и отбеляза:

— Идвате, след като свърши редовната ви смяна?

— Идваме, когато можем — сестра Милн погледна часовничето на гърдите си. — Ако е рекъл Бог, аз скоро ще се прибера да си легна.

На светлината на маслената лампа брошката на гърдите ѝ отново проблесна. Знакът върху нея, по-малък от една стотинка, приличаше на усукана буква А.

— Може ли да ви попитам какво означава брошката ви?

— Брошката? О, това е знакът на Гилдията — отвърна сестра Милн, докосна брошката си и се изчерви.

— Гилдията ли?

— Гилдията на асклепиадите. Влязох там още докато се учех за сестра. Ние се стараем да даряваме част от свободното си време и опита си на нуждаещите се, на хора, които не могат да си позволят лекари или болници. Някои от тях дори се боят да идват в Лечебницата. Така че ние правим каквото е по силите ни.

Лангтън разбра. Гилдията явно беше една от многото благотворителни организации, основани и подкрепяни от отделни филантропи или от религиозни групи. В треската на индустриалния прогрес и разширяването на търговията и на самата империя, за бедните почти никой не мислеше. Този пропуск донякъде се запълваше от организации като тази Гилдия, напук на протестите на преподобния Малтус 4, който твърдеше, че бедността, болестите и смъртта са част от Божия план.

В този момент Лангтън си спомни къде беше виждал брошка като тази.

— Кажете ми, сестра Райт работи ли също в лагера?

— Тя е една от най-редовните тук — отвърна с усмивка сестра Милн. — Идва три-четири пъти седмично. Нямам идея как се справя, особено като знам колко усърдно се труди в Лечебницата. Хората в лагера я обожават, буквално се кълнат в нея.

Лангтън се поколеба, но после реши да играе ва банк.

— Предполагам, че самите лекари в Лечебницата са твърде заети, за да ви помагат… Искам да кажа, ето, хора като професор Колдуел Чивърс например едва ли биха могли да се ангажират с благотворителност в лагера, нали?

— Вие така си мислите — усмивката на сестра Милн стана още по-широка и тя хвърли поглед зад гърба си, сякаш се боеше, че някой ги подслушва. — Не бива да ви казвам това — от Настоятелството на Лечебницата не одобряват — но се знае, че професорът е поемал случай-два от лагера. При това забележете, само най-сериозни случаи. Мисля, че го нрави като услуга към сестра Райт.

При тези думи тя улови ръцете на Лангтън и ги огледа на светлината.

— Засъхнали са вече. Скоро ще ви пусна да си вървите.

Докато жената увиваше дланите му с чисти превръзки, Лангтън мислеше по какъв ли начин наученото от нея се вписваше в досега известните му факти. Така значи, сестра Райт и професорът помагали в лагера… Е, това не беше престъпление. Тъкмо напротив.

— Ето, инспекторе. Готово — усмивката на сестра Милн осея с бръчици уморените черти на бледото ѝ лице. Тя прибра непокорно кичурче руса коса под касинката си, после посегна с палеца си подръпна бузата на Лангтън точно под окото. — Трябва да се храните по-добре, инспекторе. И да спите повече. Хората в лагера изглеждат по-здрави от вас.

— Напоследък бях малко… зает.

— Това не е извинение — отвърна сестрата, но без да спира да се усмихва. — Трябва да се грижите за себе си. Това е дълг на всеки от нас пред Бога.

Какво ли можеше да ѝ отговори Лангтън? Че в неговите очи собственият му живот не струва и пукната пара? Че с всеки изминал ден ежедневната борба му се струва все по-тежка? Вместо това инспекторът също отвърна с усмивка.

— Благодаря ви. Оценявам съвета.

Вече до вратата, Лангтън изведнъж се обърна и попита:

— Виждали ли сте в лагера пациент, който има зад ушите си малки изгаряния с четвъртита форма?

Сестра Милн се замисли за момент.

— Не мога да се сетя точно кога, но със сигурност съм виждала такива белези. Малки квадратни изгаряния, приблизително с такъв размер?

— Да. Можете си да си спомните какво се беше случило с тези хора? Вие ли ги лекувахте?

— Не, нямаше какво повече да направя за тях. Бяха младо момиче и момче, но когато ме повикаха, вече беше твърде късно.

Вън на улицата Лангтън завари Лойд, подпрян под една стреха, да пуши глинена лула с дълъг мундщук.

— Сестрата позакърпили ви?

— Да — инспекторът повдигна превързаните си ръце за потвърждение.

Лойд кимна.

— Добро момиче е тя. Елате, ще ви изпратя до портата.

— Къде е мистър Даудън?

— Трябваше да се върне в Корпорацията.

Рехава завеса от дъждовни капки криеше калната улица, макар че сивите облаци бяха започнали да се разкъсват и между дрипавите им краища се показваше синева. Стъпките на инспектора хрущяха по чакъла. Той пъхна щипещите под превръзките длани дълбоко в джобовете си и каза: